— А аз? Естествено тръгвам с теб. Ще застана отпреде ти, за да те защитя с тялото си, и ще стоя така дори моят приятел да ме простреля с толкова много куршуми, че да замязам на някое решето. Давай да потегляме! Мерак ми е да ти покажа какво значи истинска храброст.
Сега Селим беше там, където исках да го имам. Тръгнахме. Той закрачи отначало толкова бързо с дългите си крака, че трябваше да възпра усърдието му. Колкото обаче по-нататък отивахме, толкова по-бавно се движеше, и когато накрая завихме в една тясна уличка, на която живееше хазяинът на неговия приятел, градинарят, крачките му станаха толкова малки, че и едно дете можеше с лекота да го задмине.
— Ефенди — рече хитро Селим — все още е ден. Не е ли по-добре да почакаме, додето се мръкне, защото тогава врагът няма да може толкова добре да се цели?
— Той изобщо няма да се цели. Ние не се намираме в пустинята, а в град, даже в главния град на Горен Египет. Тук никой не би се осмелил току-така да стреля по човек. Впрочем на мен ми е все тая дали ще го стори. Ти бездруго се каниш да се оставиш да те надупчат вместо мен.
Дългият самохвалко спря.
— Да, така е, ще го сторя на драго сърце, само че не баш днес! Та нали ще е много жалко за моето безподобно юначество, ако взема да го зяносам така прибързано. Ти си върви, идвам с теб. Ще стъпвам с безогледна дързост в стъпките на твоите крака. Можеш да разчиташ на мен, защото няма да ти покажа гърба си. Събери си акъла и мислите, тъй като следващата къща е, в която живее градинарят.
„Къщата“ беше по-скоро колиба, без никакъв прозорец отпред, изградена от черната нилска тиня. Стената бе осеяна с пукнатини, а вратата висеше накриво на кожените си панти. Не беше зарезена. Блъснах я и влязох в тесен мрачен коридор, в който бях обгърнат от всички възможни миризми, само не и от благоухания. Той водеше към малко дворно място, обградено от четирите страни с големи купове тиня, които трябваше да включват човешки жилища, наистина, ала в действителност едва ли ставаха за козарници или зайчарници.
В средата на двора седяха върху купчина отломъци четирима мъже — трима възрастни и един по-млад. В последния веднага разпознах Нубар, фокусникът. Той ме съгледа, скочи и изчезна в насрещната дупка, която най-вероятно представляваше врата. Понечих да се втурна незабавно след него, ала тримата старчоци също така бързо се изправиха и ми се изпречиха на пътя.
— Кой си ти? Какво дириш тук? — запита ме единият, вероятно хазяинът.
— Кой съм, ще ти каже моят придружител, когото и без това познаваш, понеже е живял при теб — отговорих, като се обърнах да му покажа Селим. Оня обаче беше станал невидим. Явно бе предпочел да не ме следва, което в тъмнилката на коридора не бях забелязал. По тая причина сега сам дадох нужното обяснение. — Познат съм на Селим, който до завчера е бил твой гост. Той стои вън пред вратата. Повикай го да влезе! Аз междувременно ще си поговоря с муца’бира.
— Тук няма никакъв муца’бир.
— О, напротив! Нубар току-що беше при вас и при появата ми бързо се отдалечи, за да устрои на моя милост, неговият най-добър приятел, едно тържествено посрещане там вътре. Пусни ме да отида при него и да отморя очи на блажения му лик!
Избутах стария настрана и закрачих бързо към дупката. Не смятах това начинание за опасно и резултатът оправда очакването ми, защото когато минах през входа, муца’бирът никакъв не се виждаше. Намирах се в едно толкова ниско помещение, че главата ми почти опираше в тавана. То беше широко колкото двора и не се съобщаваше с никое друго. Нагоре не водеше никакво стълбище. Срещу дупката, през която бях влязъл, имаше втора и през нея трябва да бе офейкал шмекерът. Излязох оттам и се намерих в „градината“ на градинаря. В нея не се виждаше ни дърво, ни храст. Осем малки лехи, насадени само с кромид и чесън, заемаха цялата дължина и ширина на тая „градина“, от чийто добив притежателят влачеше окаяния си живот. Тук нямаше и най-малкото кьоше, в което би могъл да се свре фокусникът, и все пак той не се мяркаше никакъв. Като прегледах земята, открих стъпките му в меката почва на рехавите лехи. Нубар беше отърчал направо през тях, за да се метне през ниския дувар в съседния двор и се измъкне сетне оттам. И през ум не ми минаваше да го последвам. Аз изобщо не бях възнамерявал да се залавям с муца’бира, а исках само да го стресна, като му покажа, че ми е известно присъствието му и не се боя от него. Исках да му вдъхна страх и да го накарам по този начин да напусне Сиут.
Проврях се през двете дупки обратно в двора. При излаза на коридора стоеше притежателят със Селим. Градинарят ядосано увещаваше нещо дългуча, който не се осмеляваше да пристъпи в двора и хвърляше страхливи погледи в посоката, по която бях изчезнал след фокусника. Ето че ме видя да се връщам с читава кожа. Това от раз му придаде кураж. Напусна закътаната си позиция, излезе и той сега в двора и заликува: