— Сага знам достатъчно. Ако Нубар се върне при теб, кажи му, че ако не напусне Сиут веднага, ще доложа на властите за него и ще наредя да го арестуват! Не се ли подчини на повелята ми, това ще бъде и в твой ущърб, тъй като и ти ще бъдеш заплетен заедно с него в следствието. Споделям открито с теб, че ще те поставя заедно с къщата ти под наблюдение. Не забравяй, че нашите консули умеят да ни закрилят по-добре, отколкото вас вашите власти! Аллах да подсили слабия ти разсъдък и да ти даде правилно познание за онова, което ще служи за твое благо!
Обърнах се и си тръгнах. Селим ме сподири, когато закрачихме един до друг по улицата, рече:
— Ефенди, трябва да ти направя две оценки — една лоша и една добра. Лошата, защото остави муца’бира да ти офейка, а добрата, защото горе-долу храбро се държа срещу хазяина. Славата на моето присъствие ти вдъхна смелост да го метнеш в прахоляка, а съкрушителният поглед на моите очи го възпря да ти окаже съпротива. Не позволявай на това мъжество да спадне, а го съхрани, и тогава ти ще си отвоюваш моето задоволство, та може би дори похвалата ми!
— Правилно! Само че най-дръзкият от героите не се осмели самият да влезе в къщата и когато го повиках, остана пред вратата, та в случай на нужда да може бързо-бързо да драсне.
— Аз съм драснал! Вземи си обратно думите! Ти си още твърде млад, за да можеш правилно да отсъдиш положенията в живота и ситуацията в мига. Аз обаче схващам настоящето и прозирам бъдещето и ако тук с мъдра сдържаност обуздах своята храброст, то трябва да ми изкажеш благодарност, наместо да ме кориш. Много жалко, че твоята слабост допусна муца’бира да се омете.
Понеже бяхме вървели бързо, стигнахме по време на този разговор до палата, в чийто двор се разделихме. Селим се упъти към управителя, а аз отидох в моето жилище, от което скоро бях повикан за вечеря. Синът на мирашора също взе участие в нея. Той беше свалил превръзката, защото малката резка на раната бе започнала вече да завехва. След храна дойде Дауд ага, водейки Селим със себе си. Бяха поканени и неколцина други познати, които искали да се запознаят с чуждоземния ефенди. Трябваше да им отговарям на безчет въпроси и тъй като не им оставах длъжник в отговорите, дълбокото им уважение нарастваше от минута на минута и накрая, когато си тръгваха, бях обявен въпреки протеста ми за най-учения мъж на всички страни и народи. На повече въпроси би могъл да отговори с лекота и един по-събуден немски школник. Така че ни най-малко не си бях заслужил оказаната ми чест.
След напреженията от деня спях толкова добре, че на утринта се събудих чак по късното. Може би щях и по-дълго да спя, ако не ме бяха разбудили високи гласове. Говорещите седяха или стояха в двора под зарешетеното отверстие, което служеше за прозорец на моята стая. Те бяха толкова увлечени от темата на разговора, че говореха доста по-високо, отколкото всъщност повеляваше това място, тъй като предметът на тяхната беседа бях аз самият. Сега тъкмо долових гласа на мирашора.
— Казвам ти, че изобщо няма въпрос, на който Кара Бен Немзи ефенди да не може да отговори. В неговата глава се е съчетала целокупността на всички науки. Но това още не е всичко. Той, изглежда, е и голям воин.
— Наистина ли? — попита един друг глас, който също вече бях чувал, но не можах сега да кажа кой е говорещият.
— Да, наистина! Вярно, той самият не го е твърдял, но човек може да си го заключи от всичко, което е казал.
Сетне последва разказа за онзиденшното приключение, с който Исмаил искаше да докаже, че съм мъж безстрашен и с присъствие на духа. Веднага след това се включи и един доклад за последните ми преживелици в Кайро и Гиза, към който разказвачът добави забележката:
— Не съм го узнал от самия Кара Бен Немзи ефенди, а го разправи дългият Селим. Човекът, наистина, го стори така, все едно той е бил героят на тези събития. Но ние си го знаем, че обича да се издува, а всъщност си е един бъзливец. По-скоро ефендито е този, комуто подобава славата, и сега ти навярно ще признаеш, че той е мъж, който определено от нищо не се страхува.
— Вярвам го. Ефендито и на мен даде доказателство за това, като разгледа пещерата, докато вие останахте вън.
Сега познах говорителя. Беше водачът от пещерата на Маабдех, който ме бе дарил с мумийната ръка. Какво ли правеше тук в Сиут? Мен ли търсеше? Щях незабавно да чуя отговора на този въпрос, защото началникът на конюшнята каза:
— Той сега още спи. Може би трябва да го събудя?
— Не. Не ми е правото да смущавам покоя на един такъв мъж. Ще почакам, додето се събуди, и ще му изложа после молбата си. Моят брат изчезна там горе в Хартум и ефендито трябва да ми помогне да го потърся.