— Ти вече дирил ли си го?
— Да. Пратих един опитен мъж нагоре, ала за съжаление напусто.
— Този мъж беше ли запознат с тамошните условия?
— Много точно.
— И въпреки това нищо не постигна? Как тогава този чуждоземен да има успех?
— Ти се съмняваш? Та нали само преди малко описваше Кара Бен Немзи като мъж, годен много повече от сто други заедно?
— Е, да, сторих го и съм напълно убеден в това, ама той все пак не е местен човек.
— Ти одеве ми каза, че вече е бил веднъж в Египет.
— Въпреки това си е чужд в страната. Или мислиш, че един франк, като е бил вече един път по тия места, ще може да ти познава ситуацията по-добре от някой, дето е роден тук?
— Да, така мисля. Всеки един от тези учени франки притежава куп книги за непознати страни и народи и освен това при тях има големи книгохранилища, които принадлежат на държавата и са достъпни за всекиго. Преди да посети някоя далечна страна, един такъв чужденец изчита всички написани за нея книги и по този начин я опознава далеч по-добре, отколкото един местен жител.
— Откъде го знаеш?
— В Кахира и сетне като водач съм се събирал с много франки и от тях съм го чувал и виждал. Те говорят езика на нашата страна и имат толкова подробни карти за нея, че често знаят пътищата по-добре от нас. Към това се добавя и че са учили много повече, поради което са по умни от нас. Ето защо те се оправят във всяка ситуация, без да разчитат като нас единствено на Аллах. Щом ти смяташ, че този ефенди е един от най-учените сред всички франки, то ще ми дадеш право, като твърдя, че мога да очаквам от него правилна подкрепа.
— Хм-м! Приказката ти е убедителна, а на доводите ти не съм в състояние да се противопоставя. Говори с него! Аз сега ще вляза да видя дали е станал.
Онова, което чух, не ми бе неприятно. Да, от него можех да си въобразя едно-друго. Трябваше да намеря някакъв безследно изчезнал, когото един познавач на страната напразно бил търсил. Това би могло да ме поласкае. Впрочем бях любопитен за сведенията, които водачът възнамеряваше да ми даде. Той се бе показал много лоялен към мен и аз си пожелавах да мога да му бъда полезен.
След късо време вратата ми се отвори тихо и мирашорът надникна. Като забеляза, че вече не спя, той поздрави:
— Аллах да те дари с щастливо утро, ефенди! Как беше почивката ти?
— Почивката ми беше подкрепителна и аз се надявам, че и ти си отдъхнал добре.
— Ще ти пратя два пъти кафе и две лули.
— Защо две?
— Защото ще имаш посещение. Бен Васак, водачът от Маабдех стои вън и горещо желае да приказва с теб.
— Доведи го!
Той тръгна, доложи след малко за гостенина и пак се оттегли. Бен Васак кръстоса ръце на гърдите, поклони се дълбоко, остави чехлите си вън пред вратата и приближавайки до мен, поздрави:
— Нека утрото ти бъде благословено като изгрева на слънцето, ефенди!
— А твоето като тревата, когато приема росата на нощта — отвърнах аз. — Седни от дясната ми страна, защото си гост, на когото от сърце казвам добре дошъл.
— О, по-добре ме остави да седна срещу теб! Аз съм твърде незначителен, за да мога да отдъхвам до десницата ти, и бих желал да имам радостта от твоя лик пред себе си.
— Както искаш. Чувствай се така, сякаш стаята е твоя собственост.
Бен Васак седна срещу мен и сега настъпи пауза на мълчание, повелявана при всяка визита с цел молба. Един слуга поднесе кафето и лулите. Ние засърбахме горещата напитка и изпушихме веднъж чибуците. Когато бяха отново натъпкани и запалени, бе дошло времето за разговор. Бен Васак подхвана:
— Ефенди, твоята ръка е силна, а разумът ти вниква в скритото. Ето защо ти си в състояние да постигнеш повече от други хора и аз дойдох при теб да облекча сърцето си и да ти изложа съкровеното желание на душата ми.
— Ако мога да ти услужа, ще го сторя с готовност, защото твоето приятелство осветли вчерашния ми ден.
— Можеш, ако поискаш, и аз ще те възнаградя според силите си.
— Не говори за възнаграждение! Приятелите трябва да си помагат, без да питат за пиастри. Защо още вчера не ми изложи желанието си?
— Не мислех, че имам право да те обременявам. Когато сетне си бе тръгнал, споменът за теб продължи да сияе в душата ми и ме споходи мисълта, че може би няма да е дръзко да поговоря с теб за мъката на моето сърце.
— Душата ми е отворена за теб. Говори така, все едно се намираш пред брат или пред свой най-добър и верен приятел!
— Отнася се за моя брат Хафид Сирах. Бях го пратил до Хартум и той не се върна в уреченото време. Поразпитах и научих, че никой вече не го е виждал. След това изпратих един много опитен и благочестив мъж нагоре да предприеме издирвания. Той употреби няколко месеца в търсене, но напразно. Онзи ден се върна и ми каза, че било невъзможно да се разбере къде се намира брат ми, и той е на мнение, че изчезналият е умрял по път или е претърпял злополука.