— Има такива, прав си. Но честността, благочестивостта и благонадеждността на този са над всяко съмнение.
— Значи факирът те е посъветвал да заемеш тази крупна сума на търговеца. В продължение на пет години тя е стояла на разположение на този мъж за далаверите му. По каква причина си я поиска ти обратно? Беше ли изчезнало доверието ви Баряд ел Амин?
— О, не. Не аз си поисках парите, а той ме извести с пратеник, че не се нуждае повече от тях. Тогава именно пратих брат си да ги вземе.
— И Хафид Сихар не се върна! Пристигнал ли е той изобщо в Хартум?
— Да. Получил е парите от Баряд ел Амин в брой и после изчезнал.
— Хм! Получил брат ти парите и после изчезнал. Хм, хм!
Забих замислено поглед в пода. Бен Васак почака известно време и после се осведоми:
— Ти хъмкаш. Какво означава това? Лицето ти стана много по-сериозно от преди. За какво мислиш?
— За задълженията на гостоприемството.
— Нима те имат отношение към изчезването на моя брат?
— Много голямо даже. Ти си заел една толкова висока сума на търговеца. Мисля, че той е трябвало да ти бъде много благодарен, и че сте били много добри съдружници.
— Разбира се! — увери тържествено Бен Васак.
— Значи Баряд ел Амин със сигурност е приел твоя брат?
— Така е.
— Хафид Сихар изчезнал внезапно или отпътувал?
— Отпътувал и не пристигна в родния си край.
— С кой кораб?
— Това не се знае.
— Или с кой керван, по кой път през пустинята?
— Това също е неизвестно.
— Тези обстоятелства ми се струват съмнителни. В градовете на франкските страни този начин на гостоприемство не е познат. Човек просто отива в някоя странноприемница и си заплаща за услугите. Тук при вас е другояче. Човек тук разчита на ближния си и колкото по-навътре прониква в дивите страни, толкова по-голямо става значението на гостоприемството. Там горе в Хартум домакинът има по-големи задължения, отколкото долу в Кахира. Той трябва да придружи своя гост, когато дойде ред този да си замине, на известно разстояние. Това разстояние е толкова по-дълго, колкото по-сърдечно е познанството между двамата. Онзи търговец Баряд ел Амин ти е много задължен. Ти си му заел камара пари, с чиято помощ за пет години той е станал толкова богат, че може да ти върне сумата. Брат ти отива при него, живее, яде и пие у дома му и ето че из един път отпътува, без Баряд ел Амин да знае по какъв начин е станало заминаването? Какво ще кажеш по този въпрос, Бен Васак?
Той ме погледна слисано в лицето.
— Ефенди, право е било мнението ми, че вие франките сте по-умни от нас. Едва си ми отправил няколко въпроса и стигна до мисли, които на мен никога нямаше да хрумнат.
— Които обаче при всички случаи не са неоснователни!
— За съжаление те си имат своето основание. Търговецът е посрещнал брат ми тържествено и гостоприемството му повелява церемониално да освободи посетителя и да го съпроводи на известно разстояние. За това хич и не бях помислил.
— Тъй като Баряд не знае нищо за едно такова изпращане на госта, то не бива да ми се сърди, задето у мен се поражда едно подозрение към него. Или той е измамник и знае къде е попаднал брат ти, или не е зачел задълженията на гостоприемството и по този начин носи непосредствена вина за нещастието, което много вероятно се е случило.
— Аллах, Аллах! Кой би го помислил? Ефенди, твоите думи съкрушават сърцето ми. Трябва ли да изпитвам недоверие там, където доверието ми беше толкова голямо, толкова пълно?
— Престъпление или неспазване на задълженията — все едно, търговецът носи вината. Мъжът, когото си пратил впоследствие да разследва нещата, толкова ли благонадежден беше, колкото е желателно в случая?
— Да, той е най-благонадеждният, който може да има, именно светият факир.
— Я гледай! Мъжът, който те е накарал да заемеш парите на търговеца?
— Точно той! — натърти Бен Васак.
— Хм, хм!
— Ти пак хъмкаш. Това не означава нищо добро. Може би и на този мъж нямаш вяра?
— Що се отнася до това, той ми се стори като човек, който не е способен на престъпление. Но на мъж, обичащ толкова много и толкова дълбоко Аллах, аз не бих пожелал да сложа в ръцете една толкова важна земна работа. Който живее като него в молитва, надали притежава логичен ум да проследи престъплението по неговите лъкатушни и неведоми пътища.
— Кого е трябвало да пратя вместо него? Друг нямах — рече египтянинът, доста позагубил самоувереността си.
— Не можа ли ти самият да отидеш?
— Невъзможно беше, ефенди. Заради децата си бях длъжен да се откажа от това пътуване.
— Считал си го за опасно? Страхувал си се?
— Не. Работата ме задържаше. Бях изгубил сто и петдесет хиляди пиастри и трябваше да възстановя загубата. Аз трябва да работя, да се грижа за децата си и също за тези на брат ми. А тръгнех ли, следваше да се опасявам, че и аз ще изчезна така безследно като Хафид Сихар.