— Какво трябваше да чуя, ефенди! Искал си отново да излезеш на приключения? Не го прави! Остани си у дома! Зная, че сигурно ще ти се случи нещастие.
— Каза ли ти Селим къде възнамеряваме да отидем? — осведомих се, за да узная дали дингилът е издрънкал тайната.
— Не. Той обясни, че трябвало да положи голяма клетва за мълчание. Това ме кара да ви бера страха.
— Нямай грижа! Нищо няма да ни се случи.
— Казваш го, защото не вярваш в предсказанието на Месечината. Въздръж се! Умолявам те!
— А аз те моля да не ме увещаваш, о, Дауд ага. Дал съм дума да отида и трябва да я сдържа.
— Тогава остави тук барем Селим!
— Какво-о? Да остана тук? — викна върлината, скачайки. — Аз, закрилникът и пазителят на ефендито, да пусна повереника си да тръгне сам? Не, отивам с него през всичките опасности на небето и земята. За него ще се бия с всички змейове, змии и скорпиони. Готов съм да разкъсвам лъвове и пантери, за да го отърва от тях…
— На първо време само трябва да си държиш устата! — пресякох го аз: — За змейове, лъвове и пантери не става дума. Ето защо ще оставаш тук пушката си и ще си затъкнеш само ножа.
— Ама нали не знаем къде отиваме, ефенди! Колко лесно е възможно да идем в пустинята, по чиято периферия лъвовете и…
— Глупости! На теб никой лъв няма да ти стори нищо. Това изобщо няма да му е възможно, защото още щом го съгледаш, така бързо ще си плюеш на петите, че няма да е в състояние да те последва.
— Ефенди, ти отново и отново ме недооценяваш. Ето защо моля Аллах да ни прати една истински голяма опасност, та да мога да ти докажа какви геройства съм готов да извърша за теб.
Селим затъкна ножа в пояса, взе три факли и въжето в ръка, след което тръгнахме. Чакащият вън хлапак ни поведе през града по пътя, по който бяхме яздили онзи ден. Когато оставихме оживените улици зад себе си и започнахме да се катерим по нагорнището, видях в пясъка да клечи един бедно облечен мъж, режейки със сърп оскъдните стръкове трева. Като наближихме, той се изправи. Разпознах в негово лице градинаря, при когото бяхме търсили фокусника. Той не показа ни най-малка изненада от срещата. Почти изглеждаше, сякаш ни бе чакал тук. Точно когато се канехме да го отминем, физиономията му се разкриви в подигравателно хилене.
— Хайде давай, така следва пътя си неверникът и чезне по пътеката прокълнатият! — викна той. — Аллах да те погуби, кучи син!
После се обърна и търти да бяга, като на няколко пъти поглежда назад дали не го преследвам. Това наистина и през ум не ми минаваше. Неговите ругателства бяха едно нагло, безсрамно отмъщение за вчера — така си мислех сега. По-късно обаче щях да осъзная, че е било нещо съвсем друго.
Когато почти бяхме стигнали горе на рида, хлапето посочи една далечна скална дупка.
— Там до старата гробница виждате да стои светецът. Той ви чака в молитва.
Поисках да му дам един малък бакшиш, ала той се изплю пред мен и направи жест на погнуса.
— Задръж си пиастрите! Как бих могъл да се омърся с парите на един неверник! Върви в джендема!
Той също побягна. Такова нещо още не ми се бе случвало. Докато в Ориента иначе старо и младо буквално търчи подир бакшиша и особено момчурляците, дето се боричкат до кръв, този хлапак отблъскваше дара и дръзваше даже да се гаври с мен. Напълно естествено аз го оставих да избяга и закрачих със Селим към дупката, до която се облягаше факирът. Той бе обърнал лице към Мека и правеше с ръце надлежните за молитвата движения.
Когато приближихме, видях, че устните му се мърдат в разговор с Аллах. На лицето му бе залегнал израз на най-чиста религиозна екзалтация. Не, това лице не можеше да лъже. Старецът, стоящ толкова близо до гроба, да е приятел на престъпници? Невъзможно! В този миг чувствах най-крепко доверие в него.
Той ни чу да идваме и се обърна към нас. Лицето му възприе израз на благо достойнство. Поклони се и ми подаде ръка.
— Добре дошъл, ефенди! Аллах да води стъпките ти към целта на радостта и щастието! Ти удържа думата си и аз също ще изпълня моето обещание. Ти ще видиш царете на древността заедно с всички техни бинове, жени, дъщери и другите им близки.
— Защо самият не дойде да ни вземеш, както ми беше обещал? — попитах.
— Аллах ме повика и аз трябваше да се подчиня. Стоях на земята и гледах небето. Видях очите на блажените да греят и крилете на вси ангели да сияят. При това положение не биваше да вървя. Трябваше да остана и доловя гласа на Пророка и мъдростите на неговата уста, за да ги разпространявам сред народите на правоверни и неверници.
— Неверници? Значи ти си проповедник, който разгласява исляма сред езичниците?
— Да. Аз насочвам нозете на всички хора към Мека, Свещения град, очите им към Корана, Книгата на живота, а душите им по пътя към моста Ес Сирет, който води от смъртта към живота. Ето защо трябваше сега да се вслушам в указанията на Пророка. Бях принуден да остана и пратих един вестител да ви доведе при мен.