Приближихме хълма от страната, от която го бях изкачил. От другата бе дупката, от който бяхме освободили черньото. Сега не можехме да я видим, понеже помежду ни се издигаше възвишението. В неговото подножие факирът спря.
— Ние сме на самото място, тъй като тук се намират ходниците, в които лежат телата на царете.
— Тук? — попитах аз. — Та тук е невъзможно да има скални гробове!
— Кой е говорил за скални гробове? Ние ще се спуснем във високи, широки и иззидани подземни ходници.
Онзи ден се бях изкачил до окръгленото било на хълма в шнековидна линия. Бях го огледал значи от всички страни, ала не бях забелязал нещо, от което да заключа за наличието на вход към вътрешността. Ето защо сега се огледах въпросително.
— Къде е входът? Не виждам нищо.
— Горе, в близост до върха.
— И си стои отворен към белия свят?
— Не. Мислиш, че толкова зле ще съхранявам тайната си? Следвайте ме нагоре!
Той се приготви да започне изкачването, ала аз го задържах. От известно време ми бе направило-впечатление, че по нашия път се изтегля една може би метър широка ивица, като че някой бе влачил след себе си по пясъка хаик, наметало, за да прикрие стъпките си. Тази полоса тръгваше също от мястото, на което стояхме, нагоре към височината.
— Не виждаш ли, че някой е бил вече тук? — попитах.
— От какво си вадиш това заключение?
— Някой е суркал дрехата си, за да заличи отпечатъците от краката си. Това ми се струва подозрително.
— На мен не — усмихна се старият. — На можеш ли да се досетиш кой е бил?
— Да не би ти?
— Да, дойдох междувременно да се убедя дали всичко е наред. Не бях идвал много месеци насам, а нали можеше през туй време тайната да е била открита.
— Причината е състоятелна, само че на мен ми се струва, като да са били заличени стъпките на няколко човека.
— Аллах! Кое око би могло да различи колко души са били тук?
— Моето. Аз съм бил при чужди народи, при които животът ти зависи от това да знаеш колко врагове имаш пред себе си.
— За врагове тук и дума не става. Аз дойдох дотук и после пак си тръгнах. Това дава двойна диря и ето как изглежда, че тук не е бил само един човек. Да не мислиш, че имам желание да посвещавам и други в тайната си?
Това обяснение трябваше да задоволи и най-предпазливия човек. Аз се почувствах успокоен и така ние се заизкачвахме към заобленото било. Когато бяхме почти горе, старият спря и се огледа наоколо.
— Додето окото стига, не се вижда никакъв човек. Значи никой не ни наблюдава и можем спокойно да отваряме.
Да, не се виждаше никакъв човек! Ние бяхме сами и това накара и остатъка от моето недоверие да изчезне. Какво можеше да ни направи този мъж, ако наистина планираше някакво вероломство? Най-много да ни затвори някъде. А да не стане това, лесно можех да се погрижа. При влизането просто трябваше да го оставям да върви пръв, а на излизане — последен. Така че ни най-малко не ме беше страх. Селим, види се, също бе изпълнен с крепка увереност — поне досега още не бе сторил или казал нещо, от което да се заключи за обезкураженост. Старият клекна и заразравя пясъка, изхвърляйки го наляво и надясно. По този начин в склона на купена възникваше хоризонтална дупка. Когато тя стана може би метър дълбока, се появи една каменна плоча. Селим и аз му помагахме и скоро плочата бе оголена. Тя имаше дължина около метър и половина и ширина над един метър. Отместихме я и пред очите ни се разкри един ходник, иззидан от тъмни нилски тухли и достатъчно висок и широк, за да може да пропълзи спокойно и най-пълният мъж. Факирът огледа внимателно още веднъж кръгозора и понеже надлъж и шир не се виждаше живо същество, рече:
— Ние сме съвсем сами и можем да влезем. Кой пръв?
— Ти, защото ти си водачът — отговорих аз. Той се отзова на поканата. Аз го последвах, а Селим пое бавно след мен. Когато бях пропълзял може би два метра и половина, почувствах, че ходникът се разширява, факирът повели да запалим една факла. Аз го сторих и видях после на нейната светлина, че се намираме в едно малко помещение, в което имаше място за шест-седем човека. Мажехме да стоим изправени в него. Стените се състояха от същия черен кирпич като входната галерия. Въздухът беше добър, а от мумийната миризма нямаше и следа. Това явно зарадва Селим, защото той отбеляза с добро настроение: