— Така бе пратено едно християнско куче към Вечното мълчание. Гини тук от глад и жажда в дълбоката яма и се събуди после в глъбините на Джехеннема!
Погледнах нагоре и видях две лица, осветени дотолкова от светлината на една малка лампа, че ги разпознах. Бяха старият факир и Нумар, муца’бирът. Нито за миг не загубих присъствие на духа. Веднага ми стана ясно какво възнамеряват — щяхме да бъдем затворени тук, за да загинем по най-окаян начин. В случая се изискваха бързи действия, трябваше веднага да тръгнем нагоре.
— Селим, бързо се качвай! — извиках. — Бързо, бързо!
Същевременно вече бях започнал самият да се катеря.
Само че бях свързан със Селим, а нещастникът не се вслуша в съвета ми. Въжето ме задържа.
— Познаваш ли ме? — извика фокусникът. — Сега си здравата окошарен и никой няма да ви избави със Селим.
— Никой! — пригласи достопочтеният. — Ти вече започна да ми нямаш доверие. Пролича ти, ала ти все пак беше достатъчно гламав да ме последваш. Аз принадлежа към светата Кадирине и те чаках в Маабдех, за да ти отмъстя за нея. Умри сега като куче, гяур! Нека душата ти бъде навеки прокълната!
Не отговорих, защото всяка дума би била напразна. Само действия можеха да ни спасят. Докато стоях с крака в стапенките и държах с лявата ръка факлата, измъкнах с дясната ножа и срязах въжето надве. Така се освободих от Селим. Различих къде се набраха двамата врагове — лежаха в двете отминати галерии, единият отсам, другият отвъд, и надвесваха глави над шахтата, в която се бяхме напъхали. Трябваше да се изкача до тях. Щеше да възникне борба, която можеше да е извънредно опасна за мен, Необходимо бе само, когато се появя при тях, да ме цапардосат по главата. За да се предпазя от това, трябваше да ги разкарам. И тъй, тикнах ножа в пояса и измъкнах револвера. За съжаление, понеже държах факлата, те можеха внимателно да следят какво върша. Видяха оръжието и когато го вдигнах, двете лица изчезнаха и аз чух гласа на муца’бира:
— Стреляй, кучи син, опитай дали ще ни уцелиш! Над мен стана тъмно и чух шум като от сблъсък на тежки камъни. Стисвайки ръкохватката на револвера със зъби, така че отново освободих дясната си ръка, аз се закатерих бързо нагоре. Когато стигнах мястото, където се бяха стаили двамата, не можах да продължа, те бяха избутали някаква каменна плоча, която напълно затваряше шахтата, и чух как затискат препятствието с още камъни. Бяхме пленени. Напънах с глава плочата да изпробвам тежестта й, ала не съумях да я повдигна. Дадох два изстрела към нея — напусто. Тъй като фигурата ми изпълваше цялата ширина на шахтата, Селим не можеше да види какво се е случило. Той беше чул гласовете, наистина, но без да разбере думите. Сега попита:
— Ефенди, с кого пък говориш там горе? Защо стреляш? Станало ли е всъщност нещо?
— Да, за жалост. Ние сме затворени.
— От кого?
— От тоя дърт факир.
— Как може той да ни запре? Та нали е под мен!
— Не. Сега се таи над мен.
— Глупости, ефенди! Това все пак не би ми убягнало, защото той трябваше да изостане и аз щях да мина покрай него.
— Така и е станало в действителност, само че ти не си го забелязал. Сега шахтата е препречена с камъни и не можем да се измъкнем.
— Аллах, Аллах! Вярно ли? — попита Селим ужасен.
— Вярно е. Току-що се опитах да повдигна камъните, ала са твърде тежки.
— Тогава аз ще ти помогна. Идвам!
— Остани си! Не можеш да ми помогнеш, защото няма как двама души да застанат един до друг.
— Опитай тогава още веднъж, ефенди! Ти си много по-силен от мен. Може би все пак ще ти се удаде да повдигнеш камъните и да отстраниш препятствието.
— Добре, ще опитам още един път. Но ако работата стане, камъните ще паднат в шахтата и ще ни ударят. Така че ела горе при мен! Колкото си по-близо, толкова по-слабо ще бъдеш улучен. И стой здраво, дръж се добре, та да не те съборят надолу.
Изкачих още една дупка по-нагоре, за да натисна този път не с глава, а с гръб. Чух над себе си глухи звуци, някаква тупурдия, от което заключих, че противниците товарят плочата с още камънаци. Трябва да са били струпали значителен запас от тях в двете странични галерии.
Облегнах се с извит гръб към плочата и опитах да я повдигна. Но всички усилия бяха напразни. Когато накрая употребих цялата си сила, почувствах, че кирпичените тухли на стапенките започнаха да се ронят под натиска. Тъй че бях принуден да се откажа от този път на спасение.
— Става ли, ефенди? — попита Селим страхливо.
— Не. Опората под мен поддава. Има опасност да се изтърся в дълбочината.
— О, Аллах, о, Всеблаги, о, Всемилостиви! Ние сме изгубени. Ще си загинем в тая дупка и никой няма да знае къде гният месата ни и изтляват костите ни. Да си бях останал у дома, при добрата кухня на Дауд ага.