— Не хленчи! Все още нямаме основание да губим кураж.
— Мислиш ли? — запита той бързо. — Има ли път от тая несрета?
— Надявам се.
— Къде трябва да се търси той?
— Долу. Оттук горе не можем да минем. Трябва да слезем най-долу.
— Та това означава да навлизаме все по-надълбоко в нещастието! Ние при всички случаи трябва да излезем отгоре.
— Не. Аз не мога да отстраня препятствието. А и дори да ми се удаде, ония ще ни чакат там горе при шахтовия отвор и при появата ни с лекота могат да ни погубят.
— Каква опасност, какво лошо положение! Моите крайници треперят, а душата ми тръпне от страх!
— Не циври, ами се вземи в ръце! Сега се нуждаем от всичките сили на главата и тялото си. Ако трепериш, лесно можеш да изгубиш опора и да се сринеш в дълбината. Подай ми срязаното въже, за да те вържа отново към себе си!
Той потърси края и ми го подаде. Докато замятах възела, попита:
— Ама как е било възможно на пиргишина да се озове из един път над нас? Та нали беше вързан за мен.
— Ами не ти ли иде на ум, че пътем може да се е отвързал? Като е стигнал после страничните галерии, пропълзял е незабелязано в едната, докато муца’бирът го е изчаквал в другата. А ние си се спускахме след него по дупките, без нищичко да подозираме.
— Муца’бирът го е изчаквал тук?
— Разбира се! Нали е тук с него.
— В такъв случай вън трябваше да видим дирите му.
— Старият ги е заличил. Нали чу мнението ми, че следите не са произхождали само от един-единствен човек. Тъй, ето че те имам отново вързан за мен. Сега слизай бавно надолу! Аз ще те следвам.
— Колко надолу?
— Факирът говореше за трийсет стъпала. Дали това е вярно, не зная. Трябва именно да опитаме. Все някъде тая шахта трябва да има край.
Слизането започна. Селим броеше стапенките на глас. Когато стигна до трийсет, доложи:
— Ефенди, чувствам здрава земя под себе си.
— Бъди предпазлив и проучи внимателно дали ще те издържи.
— Държи, не поддава, здрава е.
— Чакай тогава, идвам веднага.
Селим имаше право. Когато застанах до него, осветих с факлата наоколо. Намирахме се в малка камера, подобна на помещението горе, в което излизаше шахтата. Подът се състоеше от кирпичени тухли, ала под нозете ни видях една гладка каменна плоча с площ малко над един квадратен метър. Отстъпихме встрани и я повдигнахме. Тогава се появи един шахтов отвор, който водеше още по-надолу.
— Погледни — казах, — точно такава каменна плоча беше сложена горе при двете галерии. Била е скрита в едната и когато сме отминали, ония са я наместили върху шахтата и са я натрупали с камъни.
— Тая уйдурма я схващам и аз, ефенди — изплака дългучът. — Ама какво ни помага, като го знаем? От това не можем да се спасим. Ние сме изгубени и никога вече няма да зърнем дневната виделина. Животът е тъй красив, кой би помислил, че той толкова бързо и по такъв срамен начин ще свърши?
Селим седна на земята и високо и горчиво зарида. Сметнах за най-добре да не го смущавам в този изблик на обезкураженост и се заех да прегледам малкото помещение. Най-напред забелязах за своя радост, че въздухът тук беше поносим. Вярно, факлата не гореше ярко, но все пак така, че можех да виждам. За душен въздух не ставаше и дума, той беше само плесенясал и влажен. Стените се състояха от черни нилски тухли. Колко ли време бяха издържали? Те се държаха още здраво и само на едно място изглежда се бяха порутили. Струпалият отгоре пясък впоследствие се бе свлякъл. Или се заблуждавах? Никакви камъни ли изобщо не трябваше да се намират на това място? Коленичих и заразчиствах пясъка с ръка. Той беше лек и фин като брашно. Вдясно стигнах до тухлен зид, вляво — до тухлен зид, горе — също до тухлен зид. Помежду имаше само този лек пясък. Зад мен Селим все още ревеше, но вече не високо. Той въздъхна и… че какво пък му имаше? Прозвуча толкова глухо, толкова заглъхнало, толкова странно! Обърнах се. Той седеше с приведено напред тяло, захлупил лице в шепи и изглеждаше притихнал.
— От теб ли дойде тази въздишка, Селим? — попитах.
— От мен? Въздишка? Че кога пък?
— Току-що.
— Не бях аз. Ти си се измамил.
— Не, чух го ясно.
— Само че не бях аз, а и нищо не съм чул.
— Заблуда не е възможна. Убеден съм, че… — спрях по средата, защото глухият тон сега отново прозвуча.
— Чу ли? — попитах слисан.
— Да, ефенди, сега и аз ясно го долових.
— Какво беше това? Сипещ се пясък в дупката, която изрових, не може да е.
Тъкмо го бях изрекъл, звукът отново се чу и сега знаех откъде идва.