— Сержант. Капитан Фарадан Сорт свиква съвещание…
— Чух. Не съм глух.
— Къде ти е отделението?
— Отидоха да клечат.
— Всички?
— Аз им готвих снощи. Имат слаби стомаси, нищо повече. — Оригна се и Ботъл го лъхна нещо, приличащо на гнили рибешки вътрешности.
— Гуглата да ме вземе! Къде си намерил да ловиш риба по тоя път?
— Не съм. Носех си я. Малко се беше поосмърдяла, верно, но нищо, с което да не се оправи един истински войник. Остана един черпак в котлето, да ти сипя ли?
— Не.
— Нищо чудно, че адюнктата е в беда, с цялата тая проклета армия от бъзливи ревльовци.
Ботъл го остави и продължи напред.
— Ей — подвикна зад гърба му Моук, — кажи на Фид, че басът ни си стои от мене.
— Какъв бас?
— Между него и мен, само това трябва да знаеш.
— Ясно.
Завари сержант Мозел да разглобява с отделението си един разнебитен фургон в канавката. Дървото го бяха струпали на една страна, Флашуит и Мейфлай вадеха пирони, нитове и клинове от протритите дъски, а Тафо и Уру Хела се бореха с една ос под бдителното око на сержанта.
Мозел погледна през рамо.
— А, Ботъл. Четвърто отделение на Фид, а? Ако търсиш Нефариас Бред, току-що го изтърва. Мъж исполин, феннска кръв трябва да има у него.
— Не за него, сержант. Ти видя ли го Бред?
— Е, аз не, току-що се върнах, но Флашуит…
Като чу името си, грубоватата жена вдигна глава.
— Чух, че преди малко бил тук. Ей, Мейфлай, с кой казаха, че минал тука преди малко?
— Кой?
— Нефариас Бред, дебела краво такава, за кой друг ще говорим?
— Не знам кой какво е казал. Слушах с половин ухо. Май беше Смайлс, Смайлс ли беше? Може и тя да е била. Все едно, би ми харесало да се повъргалям под одеялата малко с този мъж…
— Смайлс не е мъж…
— Не тя. За Бред говоря.
— Искаш ли да спиш с Бред?
Мозел пристъпи към него, присвил очи.
— Майтап ли си правиш с войниците ми, Ботъл?
— Никога, сержант. Само дойдох да кажа, че има съвещание…
— А, да, чух.
— От кого?
Мършавият мъж сви рамене.
— Не помня. Не ли все едно?
— Не е, ако означава, че само си губя времето.
— Нямаш време за губене? Ха, че какво те прави толкова изключителен?
— Тази ос не прилича на счупена.
— Кой е казал, че е счупена?
— Тогава защо разглобявате фургона?
— Толкова дълго му ядохме прахта, че просто си отмъстихме.
— А фургонджията къде е? Товарачите?
Флашуит се изсмя гадно.
Мозел отново сви рамене и посочи по-надолу в канавката. Четирима души, вързани и със запушени уста, лежаха в жълтата трева.
Двете отделения на сержанти Соублоун и Тъг се бяха събрали на среща по борба между Солтлик и Шортноус, видя Ботъл, след като си проби път с лакти за по-добра гледка. Хвърляха монети и те пухваха в прахта на пътя, докато двамата тежки пехотинци се напъваха и пъшкаха във възел от сплетени ръце и крака. Кръглото червендалесто лице на Солтлик би потно и изцапано с прах, с неизменната кравешка, безразлична и неразбираща физиономия. Той примигваше бавно и като че ли се беше съсредоточил в дъвченето на нещо.
Ботъл сръга Толс, войника вдясно от него.
— За какво се бият?
Толс го изгледа отвисоко, тънкото му бледо лице потръпна в гримаса.
— Елементарно. Две отделения, маршируващи в крак едно зад друго, после другото пред онова, което е било отпред преди, доказващи, че митичното бойно другарство не е нищо повече от епичен подбудител за лоша поезия и кръчмарски песни, съчинени, за да радват индивиди с два пръста чело, накратко — лъжа. Кулминираща накрая в тази жалка проява на животински инстинкти…
— Солтлик отхапа ухото на Шортноус — прекъсна го ефрейтор Рийм, застанал отляво на Ботъл.
— О! Това ли дъвче?
— Аха. И не бърза много при това.
— Тъг и Соублоун знаят ли за капитанското заседание?
— М-да.
— Значи Шортноус се остави да му отрежат носа, а вече е и с едно ухо.
— Аха. На всичко е готов, само да си навреди на лицето.
— Той ли е дето се оженил миналата седмица?
— Аха. За оная Хамо, ей там. Залага срещу него. Все едно, както чух, не лицето му обожава, ако ме разбираш.
Ботъл погледна ниския хълм от северната страна на пътя, на който стърчаха двайсетина ниски криви дървета гулдинда, и попита:
— Това там ли е старото гробище?
— На такова прилича. Що?
Без да отговори, Ботъл се провря обратно през тълпата и тръгна към гробището. Намери сержант Балм — Балсама — в една яма на гробищни крадци. Беше намазал лицето си с пепел, издаваше някакъв странен монотонен носов звук и подскачаше в кръг.