— Сержант, капитанът свиква съвещание…
— Млък! Зает съм.
— По залез-слънце, в кошарата…
— Прекъснеш ли далхонийска погребална песен, и ще познаеш проклятия за вечни времена, над цялото ти потомство. Космати старици ще ти краднат децата и децата на децата ти, и ще ги секат, и ще ги варят със зеленчуци и грудки, и с няколко драгоценни щипки шафран…
— Приключих, сержант. Заповедта е предадена. Довиждане.
— … и далхонийски магьосници със змийски гирлянди ще лягат с жена ти, и ще ражда отровни чървища, покрити с кървава черна коса…
— Продължавай така, сержант, и ще направя кукла от…
Балсама изскочи от дупката, опулил очи.
— Зъл човек! Махни се от мен! Нищо не съм ти направил! — Завъртя се и хукна, кожите от газела заплющяха зад него.
Ботъл се обърна и почна дългия си път обратно към лагера.
Завари Стрингс да сглобява арбалета си, Кътъл го наблюдаваше с жаден интерес. От едната им страна имаше сандък морантски муниции, отворен. Гранатите лежаха вътре като костенурчи яйца, загърнати в меки парцали. Другите от отделението стояха по-настрана и ги попоглеждаха изнервено.
Сержантът вдигна очи.
— Ботъл, намери ли ги всички?
— Аха.
— Добре. Е, как се държат другите отделения?
— Просто страхотно — отвърна Ботъл. Погледна другите, оттатък огнището. — Какъв е проблемът? Ако тоя сандък гръмне, ще срине стената на Ю’Гатан оттук, да не говорим какво ще остане от цялата Четиринадесета.
Смутени физиономии. Корик изсумтя и се надигна, преднамерено небрежно.
— Аз вече си седях тука. После Тар и Смайлс допълзяха да се скрият в сянката ми.
— Лъже — обади се Смайлс. — Освен това, Ботъл, ти защо пожела доброволно да разнесеш заповедта на капитана?
— Защото не съм глупав.
— Виж ти? — рече Тар. — Да, ама вече се върна, нали?
— Мислех, че вече ще са привършили. — Пропъди с ръка една забръмчала пред лицето му муха, после отиде и седна край огнището, отсам вятъра. — Е, сержант, какво мислиш, че ще каже капитанът?
— Сапьори и щитове — изръмжа Кътъл.
— Щитове ли?
— Аха. Ние ситним ниско приведени, а останалите ни покривате с щитове от всички стрели и камъни, докато зареждаме мините, после, който е останал, тича обратно колкото може по-бързо, и пак няма да е достатъчно бързо.
— Еднопосочна разходка, викаш.
Кътъл се ухили.
— По-сложно ще е от това — рече Стрингс. — Надявам се.
— Тя я кара без заобикалки.
— Може би, Кътъл. Може би не. Ще й се повечето й армия още да диша, преди да е улегнала прахта.
— Минус няколкостотин сапьори. То пък голямата работа.
— Бездруго доста сме оредели — отвърна Стрингс. — Няма да иска да ни харчи.
— Това ще е първото за Малазанската империя.
Сержантът го изгледа.
— Знаеш ли какво, Кътъл, защо не вземеш да се убиеш още сега и да се свърши?
— Забрави. Искам да ви отведа с мен до един, жалки натегачи.
Сержант Геслер и отделението му си вдигаха бивака наблизо. Ефрейтор Сторми не беше с тях, забеляза Ботъл. Геслер се приближи и подметна:
— Как е, Фид?
— Калам и Бързака върнаха ли се?
— Не. Продължиха. Със Сторми.
— Продължиха? Къде?
Геслер клекна срещу Стрингс.
— Да речем просто, че наистина се радвам да видя грозното ти лице, Фид. Може да успеят да се върнат, може да не успеят. Ще ти кажа по-късно. Прекарах сутринта с адюнктата. Имаше много въпроси.
— За какво?
— За онова, дето ще ти го кажа по-късно. Значи си имаме нов капитан, а?
— Фарадан Сорт.
— Корелри?
Стрингс кимна.
— Стояла е на Вала, така смятаме.
— Значи може да понесе шамар.
— И после да шамароса, да.
— Е, ами страхотно.
— Иска всички сержанти на заседание довечера.
— Мисля да се върна да отговоря на още няколко въпроса на адюнктата.
— Не можеш вечно да отбягваш срещите с нея, Геслер.
— Тъй ли? Само гледай. И къде са преместили капитан Кайндли?
Стрингс сви рамене.
— В някоя рота, където имат нужда да ги приведат във форма, предполагам.
— Ние нямаме ли?
— По-трудно е да ни стреснат от повечето в тази армия, Геслер. Все едно, мисля, че вече е вдигнал ръце от нас. Не съжалявам, че жалкото копеле се махна. Заседанието довечера сигурно ще е за това, което ще правим в обсадата. Освен ако не иска само да ни губи времето с някоя вдъхновяваща тирада.
— За славата на Империята — каза с гримаса Геслер.
— За възмездие — подхвърли Корик, докато навързваше фетиши по широкия колан за меча.
— Възмездието е славно, стига ние да го нанасяме, войник.
— Не е — каза Стрингс. — Гадна работа е, както и да го погледнеш.
— Отпусни, Фид. Казах го на шега. Почти де. Толкова си се стегнал, че човек да помисли, че сме тръгнали на обсада или нещо такова. Впрочем, защо няма тука няколко Ръце на Нокътя да свършат мръсната работа? Знаеш там, проникват в града и двореца, забият ножа на Леоман и се свършва. Защо трябва да ни забъркват в истински бой? Що за империя сме станали напоследък?