Дълго никой не проговори. Ботъл гледаше сержанта си. Стрингс уж проверяваше обтягането на арбалета, но не беше трудно да се види, че мисли.
— Ласийн им е стегнала юздите — каза Кътъл. — Много здраво.
Геслер изгледа намръщено сапьора.
— Такъв ли е слухът, Кътъл?
— Един от многото. Какво знам аз? Може да е надушила нещо.
— Ти със сигурност си надушил — измърмори Стрингс, докато оглеждаше пълнителя за стрелите.
— Само, че на няколкото роти ветерани, дето още са в Кюон Тали, им е заповядано да заминат в Унта и град Малаз.
Най-сетне Стрингс вдигна глава.
— Град Малаз ли? Че защо там?
— Слухът не беше чак толкова подробен, сержант. Само къде, не защо. Все едно, явно става нещо.
— И откъде го научи всичко това? — попита го Геслер.
— От оная, новата сержантка, Хелиан, от Картуул.
— Пияната?
— Същата.
— Изненадан съм, че изобщо е забелязала нещо — отбеляза Стрингс. — Какво я е докарало тука?
— Виж, за това не иска да говори. На неподходящото място, в неподходящия момент, предполагам, ако се съди по това колко кисела й става физиономията, щом се повдигне въпросът. Все едно, отишла в Малаз, после тръгнала с транспортните в Нап, оттам — в Унта. И никога не изглежда толкова пияна, че да не може да държи очите си отворени.
— Опитваш ли се да й пуснеш ръка, Кътъл?
— Доста е млада за мен, Фид, но човек може да направи и по-лошо.
— Жена със замъглен поглед — изсумтя Смайлс. — Това май е най-доброто, на което можеш да се надяваш, Кътъл.
— Когато бях още хлапе — каза сапьорът, пресегна се и взе една граната — „острилка“, забеляза с тревога Ботъл, щом Кътъл почна да я подхвърля във въздуха и да я хваща с една ръка — всеки път, щом кажех нещо неуважително за по-добрите от мен, баща ми ме водеше зад къщата и ме пердашеше до несвяст. Нещо ми подсказва, Смайлс, че татенцето ти е било твърде снизходително към дъщеричката си.
— Само се опитай, Кътъл, и ще ти забия ножа в окото.
— Ако бях татенцето ти, Смайлс, отдавна щях да съм се самоубил.
Тя пребледня, макар че никой друг като че ли не го забеляза, тъй като всички следяха гранатата.
— Остави го това — каза Стрингс.
Кътъл вдигна иронично вежди, усмихна се и върна острилката в сандъка.
— Както и да е, Хелиан май си е намерила способен ефрейтор, което ми говори, че преценява добре, нищо че брендито го пие като вода.
Ботъл се надигна.
— Виж, за нея забравих. Къде им е бивакът, Кътъл?
— Близо до фургона с рома. Но тя вече знае за заседанието.
Ботъл хвърли поглед към сандъка с мунициите.
— Тъй ли? Е, аз ще се поразходя малко из пустинята.
— Не се отдалечавай много — каза сержантът. — Някои от воините на Леоман може да дебнат.
— Добре.
Скоро се озова при мястото, определено за срещата. Точно зад срутената постройка имаше обрасло с трева сметище — туфи жилава пожълтяла трева покриваха голямото колкото гробна могила изкуствено хълмче. Наоколо не се виждаше никой. Ботъл тръгна бавно натам, звуците от войнишкия лагер заглъхнаха зад него. Беше късно следобед, но вятърът си оставаше зноен като дъх от пещ.
Останки от зид и темели, строшени идоли, прогнили греди, животински кости и счупени грънци. Ботъл се заизкачва по ниския склон. Най-пресният пласт изхвърлени парчетии не убягна от погледа му — керамика в малазански стил, груба, с черна глазура, фрагменти с най-обичайните мотиви: смъртта на Дасем Ълтър пред Ю’Гатан, императрицата на трона й, Първите герои и кюонският пантеон. Местният стил, беше го виждал в селата, през които бяха минали, бе много по-изящен, издължен, с кремава или бяла глазура по шийките и ръбовете и бледочервено по тялото, украсен с пълноцветни, реалистични образи. Ботъл спря, щом видя един такъв фрагмент, счупена делва, на която бе нарисувана Кучешката верига. Вдигна я и изтри прахта. Виждаше се част от Колтейн, прикован на дървения кръст, с кръжащия отгоре рояк черни врани. Под него — мъртви уикци и малазанци, и куче браничар, пронизано с копие. Мраз полази по гръбнака му и той пусна чирепа.
На върха на могилата постоя дълго, загледан в проточилия се по пътя и от двете му страни лагер на малазанската армия. Ездач, бавно подкарал по пътя да отнесе поредните съобщения и донесения; лешояди, хищни черни пеперуди и ризани, кръжащи като орляци мухи над трупове.
Ужасно мразеше поличбите.
Развърза шлема си, смъкна го и избърса потта от челото си, после се обърна към одана на юг. Някога плодородна земя навярно, но отдавна превърнала се в пустош. Струваше ли си да се воюва и да се умира за нея? Не, но пък едва ли имаше много неща, за които да си струва да умреш. За войника до теб може би — неведнъж му го бяха казвали стари ветерани, за които не беше останало нищо освен това съмнително другарство. Такива връзки можеше да се породят само от отчаяние, от затварянето на духа само в онова едва удържимо и жалко пространство, запълнено с неща и хора, които могат да са важни за теб. За всичко друго — чисто безразличие, изкривено понякога до злост и омраза.