„Богове, какво правя тук?“
Май не си струваше да се лута по обърканите пътеки на живота. Ако не се брояха Кътъл и сержантът, отделението беше съставено от хора не по-различни от него. Млад, жаден да намери място, на което да стъпи, което да не изглежда така изолирано и самотно, или да се изпълни с фалшива гордост, която да прикрие крехкото и ранимо „аз“ отвътре. Но всичко това не бе изненада. Младостта е стремглава дори когато ти се струва мудна, бездейна, задушаваща. Обичаше чувствата да са крайни, да се опива с най-огнените подправки, толкова, че гърлото да пламне и пламъкът да стигне до сърцето. Бъдещето не беше нещо, в което да нахлуеш съзнателно — беше просто мястото, където накрая се озоваваш ненадейно, пребит, изтощен и учуден как, в името на Гуглата, си стигнал там. Добре. Това можеше сам да го разбере. Нямаше нужда ехото от безкрайните съвети на баба му да шепне из мислите му.
Стига, разбира се, този глас наистина да беше бабиният. Започнал бе да подозира, че не е.
Спусна се откъм южната страна на сметището. Съсухрената земя тук в основата беше разровена, открил се беше много по-стар пласт изхвърлен боклук — чирепи с червена глазура, с избелели изображения на колесници и сковани фигури, с пищни прически и боравещи със странни оръжия със закривени остриета. Огромните делви за зехтин, обичайни за този район, бяха съхранили тези стари форми, вкопчени в почти забравена древна традиция, сякаш изгубеният вече златен век е бил нещо по-различно от днешния.
Това, виж, бяха наблюдения на баба му. Тя нищо добро не можеше да каже за Малазанската империя, но още по-малко — за Унтската конфедерация, за Лигата на Ли Хенг и за всички други деспотични управници от предимперските времена на Кюон Тали. Преживяла беше като дете всички войни между Итко Кан и Каун Пор, после Сетската вълна, Уикските преселения, опита за Кюонска хегемония. „Само кръв и глупост — казваше обикновено. — Само бутат и дърпат. Старите, с техните амбиции, и младите, с техния жаден, безумен фанатизъм. Императорът поне сложи край на всичко това — ножа в гърба на ония побелели тирани и далечни войни за младите фанатици. Не е право, но кога ли нещо е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.“
И ето го него сега, в разгара на една от онези далечни войни. Но никакъв фанатизъм не беше имало в мотивите му. Не, нещо много по-жалко. Отегчението е жалко оправдание за каквото и да било. По-добре да вдигнеш високо някой ярко пламтящ факел на праведността, колкото и да е подвеждащо и елементарно.
„Кътъл говори за възмездие. Но просто се опитва да ни пробута нещо твърде очевидно, а ние не се изпълваме със справедлива ярост, както се очаква.“ Не можеше да е сигурен, но тази армия му се струваше объркана и отчаяна. Самото й ядро сякаш беше празно, очакваше да бъде запълнено, а Ботъл се боеше, че няма да чака вечно.
Седна и подхвана безмълвните си призовавания. Много скоро няколко гущерчета запълзяха към него по прашната земя. Два ризана се настаниха на дясното му бедро, отпуснали криле. Паяк, голям колкото конско копито и с цвета на зелено стъкло, скочи от един камък наблизо и кацна, лек като перце, на коляното му. Той огледа разноликата си компания и реши, че ще свърши работа. Няколко жеста, погалване с пръсти, мълчаливи заповеди и слугите бързо се пръснаха, запътени всички към кошарата, където капитанът щеше да се обърне към сержантите си.
Добре беше да знае човек колко широко ще се разтвори портата на Гуглата при първия щурм.
И в този момент се появи нещо друго.
Внезапна пот изби по кожата на Ботъл.
Появи се от знойната омара над равнината. Движеше се като животно — плячка, не хищник, с всяка нейна предпазлива, бдителна стъпка — гладка тъмнокафява козина, лице много повече човешко, отколкото маймунско, изразително, или поне с намек за изразителност, защото погледът, който прикова в него, бе изпълнен с неописуемо любопитство. Висока бе колкото Ботъл, тънка, но с натежала гръд, с издут корем. Боязливо пристъпи още по-близо.