„Тя не е истинска. Дух, привидение. Спомен, изникнал от прахта на тази земя.“
Видя я как се наведе, гребна шепа пясък и я хвърли по него със силен нечленоразделен лай. Пясъкът не го достигна, няколко камъчета отскочиха от ботушите му.
„А може би аз съм привидението, не тя. В очите й се чете удивлението от това да се изправиш лице в лице срещу бог или демон.“ Вдигна очи над рамото й и видя зад нея савана, обрасла с гъсти треви, с горички и дим от горски пожар някъде в далечината. Нищо от онова, което трябваше да е. Само каквото е било някога, преди много време. „О, духове, защо не ме оставите на мира?“
Беше го преследвала. Преследвала ги беше всички. Цялата армия. Беше могла да я подуши, да види следите от преминаването й, навярно дори да чуе далечното дрънчене на метал и скърцането на дървени колелета, търкалящи се по огладените ръбове на камъните по пътя. Тласната от страха и удивлението, без да разбира как бъдещето може да отекне назад до нейния свят, в нейното време. Без да разбира? Какво пък, той също не можеше да го разбере. „Все едно че всичко е настояще, все едно че всички мигове съществуват ведно. И ето ни нас, двамата, лице в лице, и двамата твърде невежи, за да можем да отделим своята вяра, своя начин да виждаме света — и затова ти виждаме всички, наведнъж, и ако не внимаваме, това ще ни подлуди.“
Но нямаше връщане назад. Просто защото назад не съществуваше.
Остана седнал, когато тя се доближи: бъбреше вече на някакъв странен, гърлен език, изпълнен с цъкания и паузи. Посочи корема си, прокара показалеца по него, все едно рисуваше фигура по мъхестата, малко по-светла козина.
Ботъл кимна. „Да, носиш дете. Това поне го разбирам. Но все пак какво общо има това с мен?“
Тя отново хвърли пясък по него, повечето го удари под гърдите. Той махна с ръка да разпръсне облака пред очите си.
Изненадващо бърз скок напред, и тя го стисна за китката, придърпа ръката му и притисна дланта му към корема си.
Той срещна очите й и това, което видя в тях, го разтърси до дъно. Това същество не беше лишено от разум. Ерес’ал. Копнежът в тези тъмни, изумително красиви очи го замая.
— Добре — прошепна й и бавно отпрати сетивата си да търсят в утробата, в духа, който растеше в нея.
„За всяка трябва да се появи отговор. Нейният враг, нейният противобаланс. Тук, в утробата на тази Ерес’ал, има такъв отговор. На една далечна мерзост, на покварата на невинен някога дух. Невинността трябва да се прероди. И все пак… толкова малко успявам да видя… не е човешки, дори не е от този свят, освен онова, което самата Ерес’ал е привнесла в брачния съюз. Значи натрапник. От друго селение. Селение, лишено от невинност. За да ги направи част от този свят, един от техния вид трябва да бъде роден… по този начин. Кръвта им трябва да бъде привлечена в кръвния поток на този свят.“
Но защо Ерес’ал? „Защото… богове подземни… защото тя е последното невинно същество, последният невинен предтеча на нашия род. След нея… започва деградацията на духа. Изместването на перспективата, отделянето от всичко друго, очертаването на граници… в земята, начинът, по който умът гледа. След нея има само… след нея сме само ние.“
Това осъзнаване — това разпознаване — беше опустошително. Ботъл отдръпна ръката си. Но беше много късно. Знаеше вече твърде много неща. Бащата… Тайст Едур. Детето, което щеше да се роди… единственият чист кандидат за нов Трон на Сянка — трон, властващ над изцерено селение.
И щеше да има толкова много врагове. „Толкова много…“
— Не — промълви той на съществото и поклати глава. — Не можеш да се молиш на мен. Не трябва. Аз не съм бог. Аз съм само…
„И все пак… за нея трябва да изглеждам точно това. Видение. Тя е търсачка на духове и едва го съзнава. Лута се, също както се лутаме всички ние, но вътре в нея има някаква… увереност. Надежда. Богове… вяра.“
Унизен неизразимо, изпълнен със срам, Ботъл се отдръпна, запълзя по склона на могилата, сред отломките на цивилизация, сред чирепи и парчета хоросан, сред ръждясали парчета метал. Не, не го искаше това. Не можеше да побере в себе си тази… тази потребност у нея. Не можеше да бъде нейната… нейната вяра.
Тя се приближи, ръцете й го стиснаха за врата, повлече го назад, оголи зъби и го разтърси.
Неспособен да си поеме дъх, Ботъл се замята безпомощно в ръцете й.
Тя го пусна, възседна го и вдигна свитите си в юмруци ръце, готова сякаш да го пребие.
— Искаш да бъда твоят бог? — изхриптя задъхано той. — Добре тогава! Нека бъде по твоему! — Взря се в очите й; вдигнатите високо юмруци бяха обрамчени от ярка, ослепителна слънчева светлина.
„Нима така се чувства един бог?“