Свиреп блясък, като от излязъл от ножницата меч, жаден съсък на желязо изпълни главата му. Пламенен зов и…
И той примига, зяпнал в пустото небе, легнал на голия сипей. Беше изчезнала, но той още усещаше ехото от тежестта й върху бедрата си — и ужасната си ерекция, разбира се.
Юмрук Кенеб влезе в шатрата на адюнктата. Масата за карти беше сглобена и на нея бяха разгънали картата на Ю’Гатан, доставена преди седмица от конник от Воинството на Едноръкия. Версия на схолар, нарисувана скоро след падането на Дасем. От едната страна на Тавори стоеше Тене Баралта, скицираше бързо по пергамента и говореше:
— … преукрепени тук и тук, в малазанския стил, с подводни колони и укрепващи скоби. Инженерите са открили, че под тези улици има лабиринт от кухини, стари помещения, полузаровени улици, кладенци и коридори в стената. Всичко би трябвало да е заравнено, но повече от един век строителство в мащаби, съперничещи на възможното в днешно време. Очевидно това им е създало проблеми, поради което са вдигнали ръце при четвъртия бастион.
— Разбирам — каза адюнктата. — Но както вече заявих, Юмрук Баралта, възможността да се щурмува Четвърти бастион не ме интересува.
Разочарованието му не убягна на Кенеб, но той задържа езика си зад зъбите, само пусна парчето креда и отстъпи от масата.
В единия ъгъл седеше Юмрук Блистиг, изпружил крака в поза, граничеща с неподчинението.
— Юмрук Кенеб — каза хладно Тавори, без да откъсва очи от картата, — срещнахте ли се с Темъл и с Боен главатар Гал?
— Темъл докладва, че градът е евакуиран — изход за гражданите по пътя към Лотал. Явно Леоман се готви за дълга обсада и не държи да храни никого освен войниците си и поддържащия персонал.
— Иска да си осигури пространство за маневриране — заговори Блистиг от мястото си. — Паниката по улиците би му попречила. Това е съвсем ясно, Кенеб.
— Подозирам, че много не ни е достатъчно ясно — каза Тене Баралта. — Изнервен съм, адюнкта. От цялата тази проклета ситуация. Леоман не дойде тук, за да защити последния бунтовнически град. Не дойде, за да защити последните вярващи — в името на Седемте Свети, той ги е прогонил от собствените им домове, от собствения им град! Не, Ю’Гатан му трябва тактически и точно това ме тревожи, защото не виждам никаква логика.
— Темъл каза ли нещо друго, Кенеб? — попита невъзмутимо адюнктата.
— Имаше идеи за нощна атака. Със сапьори, да съборят сектор от стената. Предполага се, че след това трябва да нахлуем със сила в този пролом, да ударим дълбоко в сърцето на Ю’Гатан. Да се врежем достатъчно навътре, за да можем да изолираме Леоман в двореца на Фалада…
— Твърде рисковано — изсумтя Тене Баралта. — Тъмнината няма да прикрие сапьорите от маговете му. Ще ги избият…
— Рисковете са неизбежни — каза Тавори.
Кенеб повдигна вежди.
— Темъл каза същото, адюнкта, когато обсъждахме опасността.
— Тене Баралта — продължи след малко Тавори, — вие получихте указания за разположението на частите ви. Най-добре е да започнете приготовленията. Говорих пряко с капитан Фарадан Сорт какво ще се иска от нея и отделенията й. Няма да губим време за това. Ще се задействаме тази нощ. Юмрук Кенеб, вие останете, моля. Останалите сте свободни.
Кенеб изгледа Блистиг и Баралта, докато напускаха. Многото дребни знаци — стойката, отпуснатите рамене, скованата им походка — говореха недвусмислено за дълбочината на деморализацията им.
— Командването не произтича от консенсус — заговори адюнктата с твърд тон. — Аз давам заповедите, а офицерите ми трябва да им се подчинят. Би трябвало да изпитат облекчение, че е така, защото цялата отговорност пада върху мен и само върху мен. Никой друг няма да е длъжен да отговаря пред императрицата.
Кенеб кимна.
— Както кажете, адюнкта. Но вашите офицери все пак се чувстват отговорни. За войниците си…
— Много от които ще умрат рано или късно на някое бойно поле. Може би дори тук, в Ю’Гатан. Това е обсада, а обсадите са кървави. Не разполагам с лукса да ги уморя от глад. Колкото по-дълго се съпротивлява Леоман, толкова по-голям е рискът Седемте града да пламнат отново. Двамата с Върховен юмрук Дужек сме напълно съгласни за това.
— Тогава защо не приехте предложението му за повече войска, адюнкта?
Тя помълча няколко мига, след което отвърна:
— Наясно съм с чувствата, ширещи се из тази армия. Никой, изглежда, не съзнава истинското състояние на Воинството на Едноръкия.
— Истинското състояние?
Тя пристъпи към него.
— Не е останало почти нищо, Кенеб. Ядрото — самото сърце — на Воинството на Едноръкия — не съществува.