— Но… Адюнкта, той получи попълнения, нали?
— Загубеното не може да се замени. Новобранци: дженабарийци, натийци, половината гарнизон на Пейл, о, ако съдиш по ботушите им, са непокътнати, окомплектовани са напълно, но, Кенеб, разбери следното: Дужек е прекършен. Както и Воинството му.
Потресен, Кенеб развърза шлема си, смъкна го от главата си и прокара ръка през сплъстената си потна коса.
— Гуглата да ни вземе, последната велика имперска армия…
— Вече е Четиринадесета, Юмрук.
Той я зяпна.
Тавори закрачи покрай масата.
— Разбира се, Дужек предложи, защото той е… ами, Дужек. Освен това рангът на Върховен юмрук го задължава. Но той — те — са пострадали достатъчно. Задачата им сега е да направят така, че имперското присъствие да се почувства — и ние всички трябва да се молим на боговете духът им да не бъде подложен на изпитание, от никого.
— Значи затова бързате толкова.
— Леоман трябва да бъде свален. Ю’Гатан трябва да падне. Тази нощ.
Кенеб помълча дълго, после попита:
— Адюнкта, защо ми го казвате това?
— Защото Гамът е мъртъв.
„Гамът? О, разбирам.“
— А Т’амбър тук никой не я уважава. Докато… — погледна го със странно изражение — вас — да.
— Искате от мен да уведомя другите Юмруци?
— За Дужек ли? Това го решете сам, но ви съветвам, Юмрук, наистина помислете добре, преди да стигнете до такова решение.
— Но те трябва да го чуят! Така поне ще разберат…
— Мен? Ще разберат мен? Може би. Но това не е най-важното в случая.
Не я разбра. Не веднага. После го осъзна, постепенно.
— Вярата им. Вярата, че зад вас, зад Четиринадесета, е Дужек Едноръкия. Докато вярват, че той стои зад нас и е готов да тръгне в марш на помощ, ще правят каквото заповядате. Не искате да им го отнемете, но с мълчанието си обричате самата себе си, обричате почитта, която би трябвало да хранят към вас…
— При условие, че такава почит ще ми бъде оказана, Юмрук, а не съм убедена в това. — Върна се при масата с картата. — Решението е ваше, Юмрук.
И заоглежда картата. Кенеб заключи, че са го освободили, и напусна шатрата.
Усети, че му прилошава. Воинството… прекършено? Само нейна преценка ли беше това? Може би Дужек просто беше уморен… все пак кой можеше да знае? Бързия Бен, но той не беше тук. Нито онзи убиец, Калам Мекхар. Оставаше само… добре, един човек. Спря пред шатрата, погледна къде е слънцето. Може би все още имаше време, преди Сорт да заговори на всички, стига да побързаше.
Забърза към лагера на морските пехотинци.
— Какво искате да кажа, Юмрук?
Сержантът беше подредил пред себе си половин дузина тежки метални стрели. Вече беше затегнал „острилки“ на две от тях и се залавяше с третата.
Кенеб зяпна глинената топка — гранатата — в ръцете на Стрингс.
— Не знам. Но бъди откровен.
Стрингс остави работата си и погледна през рамо към отделението си, присвил очи.
— Адюнктата не се надява на подкрепления, ако нещата тръгнат зле? — Каза го тихо.
— Точно това е, сержант. Не ги очаква.
— Значи смята, че Дужек е изчерпан — каза Стрингс. — Както и Воинството. Това ли смята?
— Да. Познаваш Бързия Бен, а Върховният маг в края на краищата беше там. При Корал. Няма го тук, за да го попитам, затова питам теб. Права ли е адюнктата?
Той пак почна да пристяга гранатата към върха на стрелата.
Кенеб зачака.
— Май грешно съм преценил адюнктата — промърмори сержантът.
— В какъв смисъл?
— По-добре разчита знаците, отколкото си мислех.
„Кълна се в ташаците на Гуглата, не исках да чуя точно това.“
— Добре изглеждаш, Гъноуз Паран.
— Дължи се на новия ми спокоен живот, Апсалар — отвърна той с кисела усмивка.
Моряците по палубата се развикаха, щом търговския кораб свърна към залива на Кансу, приглушените крясъци на чайки придружаваха скърцането на въжета и дърво. Хладен бриз се понесе в соления въздух и лъхна от кръглия прозорец на каютата от левия борд с мирис на бряг.
Апсалар изгледа седящия срещу нея мъж и отново затърка с пемза дръжката на един от ножовете си за близък бой. Лъскавото дърво изглеждаше добре, но беше много хлъзгаво в потна длан. Тя обикновено използваше кожени ръкавици, но никога не вреди човек да предвиди по-малко съвършени ситуации. За един убиец идеалната ситуация е да избере кога и къде да стане боят, но подобни луксове не са гарантирани.
— Виждам, че си методична както винаги, Апсалар — каза Паран. — Макар че сега поне лицето ти е по-одухотворено. Очите ти…
— Твърде много си бил в морето, капитане.
— Вероятно. Все едно, вече не съм капитан. Войнишкият ми срок изтече.
— Съжаления?
Той сви рамене.