— Доста. Така и не бях с тях там, където исках да бъда. До самия край, а тогава… е, тогава вече беше много късно.
— Може и да е било за добро — каза Апсалар. — По-малко си… опетнен.
— Странно, как Подпалвачите на мостове означават различни неща за нас. Спомени и перспективи. Съвсем добре ме приеха оцелелите…
— Оцелелите. Да, винаги има оцелели.
— Пикър, Анци, Бленд, Малът, някои други. Сега са съдържатели на „Кръчмата на К’рул“, така се казва вече.
— „Кръчмата на К’рул“?
— Старият храм, посветен някога на този Древен бог, да. Обитаван е от духове, разбира се.
— Повече, отколкото си даваш сметка, Паран.
— Съмнявам се. Доста научих, Апсалар, за много неща.
На левия борд отекнаха тежки стъпки — пристанищният патрул беше дошъл за таксата за акостиране. Изплющяха въжета. Разнесоха се още гласове.
— К’рул изигра много активна роля срещу Панион Домин — продължи Паран. — Оттогава присъствието ме притеснява все повече — Старите богове са се върнали в играта…
— Да, вече каза нещо в тази връзка. Противопоставят се на Сакатия бог и не виждам нищо лошо в това.
— Дали? Понякога съм убеден… друг път… — Поклати глава и стана. — Спираме. Трябва да уредя някои неща.
— Какви неща?
— Коне.
— Паран.
— Да?
— Ти сега… възнесъл ли си се?
Очите му се разшириха.
— Не знам. Всичко го чувствам като преди. Признавам, дори не съм сигурен какво е възнесението.
— Означава, че е по-трудно да бъдеш убит.
— Защо?
— Натъкнал си се на сила, от лично естество, а с това и… хм, силата привлича сила. Винаги. Не от обичайното естество, а природна сила, сливане на енергии. Започваш да виждаш нещата различно, да мислиш различно. А останалите те забелязват — това обикновено е лошо, между другото. — Тя въздъхна, изгледа го и продължи: — Може би не е нужно да те предупреждавам, но ще го направя. Внимавай, Паран: от всички земи в този свят има две, по-опасни от всички други…
— Твое знание ли е това, или на Котильон?
— На Котильон — за едната, мое — за другата. Все едно, предстои ти да стъпиш и на двете. Седемте града, Паран, не е здравословно място за пребиваване. Особено за асцендент.
— Знам. Усещам го… онова, което витае там, с което трябва да се справя.
— Намери някой друг, който да се бие заради теб, ако е възможно.
Той присви очи.
— Е, това вече си е чисто неверие.
— Аз те убих някога…
— И беше обсебена от бог, от самия Покровител на убийците, Апсалар.
— Който играеше по правилата. Има неща, които не играят според тях.
— Ще помисля за това, Апсалар. Благодаря ти.
— И запомни: пазари се от позицията на силата или изобщо не се пазари.
Той й отвърна със странна усмивка и тръгна нагоре по стълбите. От близкия ъгъл се чу топуркане и Телораст и Кърдъл изникнаха пред очите й, заситнили с кокалестите си ходилца по дъсчения под.
— Той е опасен, Не-Апсалар! Стой настрана, о, твърде дълго прекара с него!
— Не се тревожете за мен, Телораст.
— Да се тревожим? О, имаме си грижи ние колкото щеш, нали, Кърдъл?
— Безкрайни грижи, Телораст. Какво исках да кажа? А, не се притесняваме.
— Господарят на Колодата знае за вас двете — каза Апсалар. — И за въпросните притеснения, несъмнено.
— Но той нищо не ти каза!
— Сигурна ли си в това?
— Разбира се! — Птичият скелет заподскача и заситни на зигзаг около приятелката си. — Помисли само, Кърдъл! Ако тя знаеше, щеше да ни стъпче! Нали?
— Освен ако не е замислила по-коварна измяна, Телораст! Мислила ли си за това? Не си, нали? Само аз трябва да мисля за всичко!
— Ти изобщо не мислиш! Никога!
Апсалар стана.
— Пуснаха мостчето. Трябва да тръгвам.
— Скрий ни под наметалото си. Трябва! Навън по улиците има кучета!
Тя прибра ножа си в канията.
— Добре, но никакво шаване.
Бедно пристанище. Четири от шестте му кея бяха разнебитени от флотата на Нок преди месец и бяха опасни за достъп. Кансу не беше забележителен с нищо и Апсалар изпита облекчение, щом продължиха покрай последните съборетини по пътя навътре в сушата и видяха пред себе си пръснатите схлупени каменни постройки с пастири, кошари и кози с демонски очи, струпани под дървета гулдинда. Зад всичко това се простираха градини с тарок — сребристата им, белеща се на нишки кора високо се ценеше за плетене на въжета. Бяха се проточили в неравни редове, призрачните им на вид стволове блещукаха.
Нещо непривично беше имало в града зад тях, тълпите бяха по-малки от обичайното, гласовете — по-приглушени. Много дюкяни бяха затворени, и то в разгара на пазарния ден. Скромният гарнизон малазански войници присъстваше само при портите и на кейовете, където бяха отказали пристан поне на четири търговски кораба. И никой като че ли не беше склонен да дава обяснения на новодошлите в града.