Паран явно беше платил много за конете.
Щом стигнаха кръстопътя, той дръпна юздите на коня си.
— Паран, не забеляза ли нещо странно в Кансу? — попита Апсалар.
Той се намръщи.
— Не мисля, че имаме повод за тревоги. Ти си била обсебена от бог, в края на краищата, а колкото до мен, хм, както вече казах, нямам толкова сериозен повод за притеснение.
— За какво говориш?
— Чума. Едва ли е изненадващо при толкова много непогребани трупове след въстанието. Започна преди седмица, някъде на изток от Ерлитан. Всички кораби, които са спирали или са тръгвали оттам, ги връщат.
— Значи Полиел — каза Апсалар.
— Да.
— И не са останали достатъчно лечители да я предотвратят.
— Конетърговецът каза, че градски служители отишли в храма на Д’рек, в Кансу. Най-добрите знахари могат да се намерят там, разбира се. Намерили всички вътре избити.
Тя го погледна изненадано.
— Аз съм на юг — каза Паран и подръпна юздите да озапти опърничавия си кон.
„Да, няма какво да си кажем повече. Боговете наистина са във война.“
— Западът е за нас — отвърна Апсалар.
Вече се чувстваше неудобно на седлото в стила на Седемте града. Нито тя, нито Котильон бяха имали кой знае какъв успех с конете, но кобилата под нея поне изглеждаше кротко животно. Разтвори наметалото си, извади най-напред Телораст, а после и Кърдъл, пусна ги на земята и те заприпкаха напред, като въртяха дългите си опашки.
— Толкова кратко. — Паран я погледна в очите.
Тя кимна.
— И по-добре според мен.
Отговорът й не му допадна.
— Съжалявам, че трябваше да чуя това.
— Не исках да те обидя, Гъноуз Паран. Просто… започнах да преоткривам… някои неща.
— Като приятелството ли?
— Да.
— А чувстваш, че не можеш да си го позволиш.
— Води до невнимание.
— Аха. Е, добре. За добро или лошо, вярвам, че ще се видим отново.
Този път тя си позволи чувства.
— Ще го очаквам с нетърпение.
— Добре. Значи все пак има надежда за теб.
Тя го гледаше мълчаливо, докато се отдалечаваше, повел двата товарни коня. У човек може да настъпи промяна по начин, какъвто малцина биха могли да си представят. Той сякаш бе забравил толкова много неща… завиждаше му за това. И вече, осъзна тя със съжаление, вече й липсваше. „Твърде близо бяхме, опасно близо. Толкова по-добре.“
Колкото до чумата — да, навярно беше прав. Нито той, нито тя имаше от какво да се боят. „Толкова по-зле за останалите обаче.“
Пътуването по запуснатия път нагоре беше мъчително, камъни се откъртваха и се търкаляха надолу сред облаци прах. Буен порой беше прорязал прохода преди незнайно колко години или десетилетия и бе оголил безбройни пластове варовикова утайка по стръмно отсечените стени.
— Вятър и вода, Карса Орлонг, безкрай — каза Сеймар Дев. — Вечният диалог на времето със самото себе си.
Тоблакаят, на три крачки по-напред, не отвърна.
Бяха вече близо до билото, изкачваха се по коритото на някогашно дере, остри разядени камънаци се издигаха от двете им страни. Последното селце беше останало на дни зад тях. Тези земи наистина бяха диви. Заселени някога, след като този път все трябваше да води нанякъде, но нямаше никакви други признаци на цивилизация. Все едно, миналото не я интересуваше толкова. Омайваше я предстоящото, то беше източникът на всичките й изобретения и вдъхновения.
— Магията, Карса Орлонг. Това е сърцевината на проблема.
— Какъв проблем пък сега?
— Магията премахва необходимостта от изобретателност, освен за някои основни нужди, разбира се. И така оставаме вечно ограничени…
— Ликовете да я вземат твоята „ограниченост“. Нищо лошо му няма в това, където сме и как живеем, вещице. Ти плюеш на доволството и това те прави вечно неспокойна и отчаяна. Аз съм теблор — ние живеем съвсем скромно и виждаме жестокостта на вашия така наречен „прогрес“. Роби, деца във вериги, хиляда лъжи, които да изкарат някого по-добър от другия, хиляда лъжи, които ти казват, че така трябва да бъде — и това няма спиране. Лудост, наречена здравомислие, робство, наречено свобода. Омръзна ми да говоря.
— А на мен — не. Не сте по-различни, щом наричате невежеството мъдрост, а дивачеството — благородство. Без стремежа да направим нещата по-добри сме обречени да повтаряме безкрайния си низ от несправедливости…
Карса стигна до билото и се обърна към нея. Беше се намръщил.
— По-доброто никога не е това, което мислиш, че е, Сеймар Дев.
— А това пък какво трябва да означава?
Той вдигна ръка, изведнъж замръзнал.