— Тихо. Нещо тук не е наред. — Огледа се бавно, присвил очи. — Има някаква… миризма.
Тя стигна при него и издърпа коня и мулетата на равното. Високи скали от двете страни, стръмна пропаст малко по-натам — височината, на която стояха, беше част от планински хребет с остър като бръснач ръб и още разядени скали отвъд пролома. На билото беше израсло самотно разкривено дърво.
— Никаква миризма не усещам…
— Звяр е лежал тук. Хищник, убиец. И мисля, че е близо…
Сеймар Дев се ококори. Сърцето й заби силно в гърдите.
— Може би си прав. Тук няма духове…
— Избягали са — изсумтя той.
„Избягали. О!“
Като грамада от железни стружки, небето бавно се снишаваше от всички страни — тежка, суха като пясък мъгла. Не че звучеше особено смислено, призна си Калам Мекхар, но само това успяваше да роди едва сдържаният му ужас, жалкият отчаян зов на блокиралото му въображение. Беше се вкопчил с всяка част от тялото си, годна да се вкопчи, в ръбестата изпочукана долница на една небесна цитадела, вятърът или каквото беше там стенеше в ушите му, треперенето изсмукваше силата от крайниците му. Усещаше как се изцеждат и последните остатъци от магията на Бързия Бен.
Съвсем неочаквано и непредвидено се беше оказало това внезапно отблъскване на магията — не можеше да види никакъв отатарал, нищо, което да е набраздило грубия черен базалт. Кожените му ръкавици се бяха раздрали, кръв се хлъзгаше по дланите му, а имаше цяла планина за изкачване. А и сухата сребриста мъгла около него се сгъстяваше. Някъде далече долу бяха залегнали Бързия Бен и Сторми, първият се чудеше какво се е объркало и — дано — се мъчеше да измисли как да се справи с положението. Вторият най-вероятно се чешеше под мишниците и мачкаше въшки с ноктите си.
Какво пък, нямаше смисъл да чака нещо, което можеше и да не дойде, след като онова, което щеше да дойде, бе неизбежно. Калам изпъшка и се закатери.
Единствената небесна цитадела, която беше виждал, бе Лунният къс, а неговите надупчени страни се бяха превърнали в дом за хиляди Велики гарвани. За щастие тук като че ли не беше така. Още няколко човешки боя катерене и щеше да се озове на едната страна, вместо буквално обърнат надолу с главата като сега. Стигнеше ли там, щеше да може да си отдъхне.
„Да бе.“
Проклетият му магьосник. Проклетата адюнкта. Проклети всички, след като нито един го нямаше тук, а ги нямаше, разбира се, защото това беше пълна лудост и никой от тях не беше чак толкова глупав. Богове, мишците му бяха пламнали, бедрата му отвътре се бяха схванали, още малко и съвсем щяха да изтръпнат. „А това никак няма да е добре, нали?“
Много, много стар беше вече за това. Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този. Да не би да се размекваше? „Мозъкът ми се размеква.“
Издърпа се покрай една ръбата издатина, застърга със стъпала, после се изпъна напред, издърпа се пак и намери издатини, които можеха да понесат тежестта му. От устата му се изтръгна скимтене — прозвуча жалко дори в собствените му уши. Най-сетне се отпусна на камъка.
След малко вдигна глава и започна да се оглежда, търсеше някоя удобна изпъкналост, на която да може да закачи клупа на въжето си.
„Въжето на Бързия Бен, сътворено с магия от нищото. Дали изобщо ще действа тук, или просто ще изчезне? Дъх на Гуглата, почти нищо не знам за магията, а и за Бързака даже не знам достатъчно, макар да познавам кучия му син от цяла проклета вечност. Защо той не е тука горе сега?“
Защото ако Късоопашатите забележеха мушицата в козината си, Бързака беше по-добър за подкрепление, макар и там долу, отколкото Калам изобщо можеше да бъде. Дори стрела на арбалет щеше да загуби силата си, докато стигне толкова високо — можеш просто да я хванеш във въздуха. Колкото до Сторми — „Той е сто пъти по-заменим от мене, ако ме питат“ — той се закле, че не можел да се катери, кълнеше се, че като бебе дори не излизал от кошчето си без помощ.
Трудно беше да си представиш този космат звяр наврян в бебешко кошче, между другото.
Калам надникна надолу.
И видя, че Бързия Бен и Сторми ги няма никакви. „Богове подземни, сега какво?“ Голата пепелявосива равнина долу не предлагаше нищо за прикритие, особено от тази височина. Но колкото и да оглеждаше, не виждаше никого. Дирите им се виждаха смътно, водеха до мястото, където ги беше оставил, а там имаше… нещо черно, като цепнатина в земята. Трудно беше да се определи мащабът, но може би… „Може би е достатъчно голяма, за да глътне и двамата кучи синове.“
Продължи да търси с очи изпъкналости за въжето. И не намери нищо подходящо.
— Добре, мисля, че е време. Котильон, приеми го като много рязко дръпване на въжето ти. Никакви извинения, проклет бог такъв, трябва ми помощта ти тук.