И зачака. Сред стенещия вятър, сред хлъзгавия мраз на мъглата.
— Не ми харесва този лабиринт.
Извърна глава и видя, че Котильон е до него, крепеше се с една ръка и един крак. В другата си ръка държеше ябълка. Отхапа.
— Мислиш, че е смешно ли? — сопна му се Калам.
Котильон сдъвка и преглътна.
— Донякъде.
— Ако случайно не си забелязал, вкопчили сме се в небесна цитадела и тя си има пътници, цяла проклета пасмина.
— Ако ти е трябвал превоз, по-добре щеше да е с фургон или с кон — отвърна богът.
— Тя не се движи. Спряла е. Опитвам се да проникна вътре. Бързия Бен и един от морската пехота чакаха долу, но преди малко изчезнаха.
Котильон огледа ябълката и отхапа още веднъж.
— Ръцете ми се уморяват.
Сдъвка. Преглътна.
— Не съм изненадан, Калам. Но все пак ще трябва да си търпелив, защото имам няколко въпроса. Ще започна с най-натрапващия се. Защо се опитваш да проникнеш в крепост, пълна с К’Чаин Че’Малле?
— Пълна? Сигурен ли си?
— Почти.
— Какво търсят тук?
— Изчакват, като че ли. Все едно, аз съм този, който задава въпросите.
— Добре. Давай, имам цял ден свободен.
— Всъщност това май беше единственият ми въпрос. А, чакай, има още един. Какво ще кажеш да те върна на твърда земя, за да можем да си продължим беседата при повече удобство?
— Твърде много те забавлява това, Котильон.
— Поводите за забавление напоследък стават все по-редки. За щастие сме един вид в сянката на тази цитадела, тъй че спускането ни ще е сравнително лесно.
— Щом казваш.
Котильон хвърли ябълката настрана и хвана Калам над лакътя.
— Само се пусни. Останалото го остави на мен.
— Задръж малко. Заклинанието на Бързия Бен се разпиля — затова останах залепен тука…
— Вероятно защото е в безсъзнание.
— Нима?
— Или мъртъв. Все едно, ще разберем едното или другото долу, нали?
„О, ти, лицемерен, кръволочещ, смучещ пот…“
— Рисковано е да се мъчиш ругатните ти да звучат като молитва — прекъсна го Котильон. Дръпна рязко и Калам изрева, щом се отлепи от скалата. Котильон го задържа във въздуха. — Отпусни се, тъпак проклет, „лесно“ е относително понятие.
След трийсетина мига ходилата им се опряха в земята. Калам издърпа ръката си и се запъти към пукнатината, зейнала на мястото, където бяха чакали Бързия Бен и Сторми. Приближи се предпазливо до ръба и подвикна надолу в тъмното:
— Бързак! Сторми!
Никакъв отговор.
Котильон застана до него.
— Сторми ли? Това ще да е адютант Сторми, нали? Един космат навъсен тип със свински очички…
— Сега е ефрейтор — отвърна Калам. — А Геслер е сержант.
Богът само изсумтя.
Убиецът се отдръпна и изгледа Котильон.
— Честно казано, не вярвах, че ще се отзовеш на молитвата ми.
— Аз съм бог, който гъмжи от изненади.
Калам присви очи.
— Дойде адски бързо при това. Все едно си бил… наблизо.
— Нагло предположение — отвърна Котильон. — Но точно, колкото и да е странно.
Убиецът смъкна намотката въже от рамото си, огледа се и изруга.
Котильон въздъхна и протегна ръката си.
Калам му подаде единия край на въжето.
— Дръж здраво — рече му и пусна намотката през ръба на цепнатината. След малко се чу глухо тупване.
— Не се безпокой за това — отвърна Котильон. — Ще държа, колкото ти трябва.
„Проклети от Гуглата богове.“ Калам се прехвърли през ръба и бавно започна да се спуска в сумрака. „Много катерене ми се събра днес. А може би напълнявам.“ Най-сетне мокасините му опряха на камък.
Отгоре се понесе малко кълбо светлина и огря стената — вертикална, изсечена от човешка ръка и покрита с големи рисувани панели. Образите сякаш затанцуваха. За миг Калам зяпна стъписано. Украсата беше истинско произведение на изкуството, ръка на майстор, надарен с истинско въображение, личеше във всеки детайл. Облечени в тежки одежди, повече или по-малко с човешки облик, фигурите стояха в поза на превъзходство, вдигнали нагоре ръце като за поздрав или в божествено ликуване, с изпълнени с радост лица. А в нозете им бяха нарисувани разчленени тела, оплискани с кръв, с бръмчащи над тях рояци мухи. Касапницата продължаваше до пода на залата и по него — Калам се огледа — всъщност кървавата сцена покриваше целия под, докъдето стигаше погледът му.
Тук-там се виждаха пръснати отломки, а на пет-шест крачки от него — две неподвижни тела.
И двамата бяха живи, видя той с облекчение, макар да беше трудно да се определи доколко сериозно са пострадали, извън очевидното. Сторми беше със счупени крака, единия над коляното, другия — двете кости под коляното. Задната част на шлема му беше почти сплескана, но той дишаше равномерно, което беше добър знак. Бързия Бен изглеждаше външно непокътнат — нито нещо явно счупено, нито кръв. Виж, и за двамата вътрешните рани бяха друг въпрос. Калам огледа за миг лицето на магьосника, след което го плесна по бузата.