— Вдигайте си такъмите, всички.
Сивожаб спря да кръжи и ги загледа. „Толкова застрашително? Колебание, Безпокойство, да. Трябва ли паника? Промяна на план? Глупост? Колебание.“
— Защо да рискуваме? — сопна се Кътър. — Достатъчно е светло — ще видим дали можем да си намерим някое по-защитено място за бивак.
„Уместен компромис. Нерви отпускат натегната чувствителност. Избегнато? Неизвестно.“
— Обикновено… — заговори хрипливо Хеборик, млъкна и се изплю. — Обикновено бягането от едно нещо само те хвърля на пътя на друго.
— Е, благодаря за успокоението, старче.
Хеборик му се усмихна гадно.
— Моля, моля.
Стената на стръмнината беше нашарена с пещери, използвани през столетията за убежища, като крипти за последно обиталище на мъртвите, като складове или заслонени плоскости за рисунки. Каменни отломки бяха осеяли тесните издатини, използвани някога като пътеки; тук-там черни петна от сажди бяха зацапали изпъкналости и кухини, където бяха палени огньове, но за окото на Маппо нищо не изглеждаше отскорошно, а погребалната керамика очевидно беше от епохата на Първата империя.
Приближаваха билото на възвишението, Икариум се катереше към открилата се цепнатина, врязана в скалата от стари пороища. Снишаващото се слънце вляво от тях бе почервеняло зад пелената надвиснала във въздуха прах, вдигната от някоя далечна буря. Мухи кръвници бръмчаха из въздуха, възбудени от настръхналия, наситен с енергия дъх на бурята.
Поривът на Икариум бе придобил обсебваща, едва сдържана ярост. Той искаше справедливост, искаше истината за миналото му да се разкрие, а дойдеше ли веднъж тази присъда, колкото и сурова да се окажеше, щеше да се изправи пред нея, без да вдигне ръка в своя защита.
А Маппо не можеше да измисли нищо, с което да предотврати това, освен ако не успееше някак да обездвижи приятеля си или да го пребие до несвяст. Навярно щеше да се стигне до това. Но един такъв опит криеше рискове. Провалеше ли се, гневът на Икариум отново щеше да избухне и всичко щеше да е изгубено.
Джагът се добра до цепнатината, провря се вътре и се скри от погледа му. Маппо бързо го последва. Щом стигна до билото, спря и отри пясъка от дланите си. Старият дренажен канал беше издълбал корито през следващите тераси варовик — тясна крива пътека между стръмни стени. Малко по-натам Маппо успя да зърне ръба на нов пропад. Тъкмо към него се беше запътил Икариум.
Каналът бе загърнат в гъсти сенки; в малкото слънчеви лъчи около едно старо чворесто дърво кръжаха насекоми. Три крачки, преди да се добере до Икариум, и сумракът сякаш избухна. Треллът зърна само за миг как нещо връхлетя върху Икариум от една каменна издатина вдясно.
Замахна, усети как юмрукът му се удари в месо и кост вляво от него, нещо изпука. Плисна кръв и слуз.
Нечия кафеникава ръка се стрелна иззад него като змия, обви врата му, изви главата му назад; лъскавата кожа на крайника се хлъзна като смазана и ръката се стегна. Друга фигура скочи отпреде му, изпъна ръце с криви ноктести пръсти и те се забиха в корема на Маппо. Той изрева от неистова болка, щом ноктите задраха косо, за да разпорят плътта.
Не успяха — кожата на трелла беше по-здрава от кожената броня отгоре й. Но все пак плисна кръв. Съществото зад него затегна хватката си. Той успя да усети донякъде неимоверната му тежест и големина. Неспособен да извади оръжие, Маппо рязко се завъртя, после се хвърли назад към скалната стена. Пращене на кост и череп зад него, звярът изрева от болка, ревът се извиси до писък.
Съществото, забило ноктите си в корема на Маппо, се беше повлякло напред при скока му. Той стегна ръце около тежкия кокалест череп, натисна и дивашки изви главата на една страна. Вратът изпука. Нов писък, този път проехтял сякаш от всички посоки.
С рев, Маппо се хвърли напред, вкопчил се в ръката, стегнала шията му. Тежестта на звяра се стовари в гърба му и го отпрати със залитане още крачка напред.
Успя да зърне Икариум, рухнал под гъмжило от тъмни гърчещи се същества.
Твърде късно усети как предното му стъпало се хлъзна от ронливия ръб на стръмнината, надолу… във въздуха. Тежестта на съществото го тласна още напред, а после, щом видя пропастта, в която и двамата щяха да полетят, хватката му се отпусна.
Но Маппо задържа здраво, изви и повлече звяра със себе си.
Нов крясък, и той най-сетне успя да го зърне цялото. Демонско, с широко зейнала паст, остри като игли зъби, дълги колкото палеца му, лъскави черни очи с вертикални зеници с цвета на прясна кръв.
Т’ролбарал.
Как?
Видя в тези очи гнева, ужаса му, докато двамата политаха от ръба на пропастта.