И падаха.
Падаха.
Богове, това беше…
Втора книга
Под това име
7.
Никога не се пазари с човек, който няма какво да губи.
Леоман от Вършачите, целият в пот, излезе от светая светих на храма. Олюля се и попита прегракнало:
— Нощ ли е вече?
Коураб се надигна бързо, после отново се смъкна на пейката, щом тъмнината заплаши да го погълне — твърде дълго беше седял и бе гледал усилията на Дънспароу да изрови бразда в каменния под, като крачи напред-назад. Отвори уста да отвърне, но малазанката го изпревари:
— Не, Леоман. Слънцето още е на хоризонта.
— Някакви ходове на малазанците?
— Последният бегач дойде преди половин камбана. Нищо засега.
В очите на Леоман се долавяше някакъв странен, триумфален блясък, който обезпокои Коураб, ала не му остана време да попита, след като великият воин ги подмина.
— Трябва да бързаме към двореца. Имам няколко последни указания.
Врагът щеше да щурмува още тази нощ? Откъде можеше Леоман да е толкова сигурен? Коураб отново се надигна, този път по-бавно. Върховната жрица бе забранила присъствието на свидетели на ритуала, а при появата на самата Кралица на сънищата дори Върховната жрица и послушниците й бяха напуснали вътрешното светилище със смутени лица и бяха оставили Леоман сам с богинята. Коураб тръгна на две крачки след предводителя си, възпрепятстван да го доближи повече от проклетата Дънспароу.
— Маговете им ще затруднят засичането — говореше Трета, докато напускаха храма.
— Все едно — отсече Леоман. — Не че разполагаме с някой, който заслужава да го наречеш маг. Все пак трябва да направим така, че да изглежда, че се опитваме.
Коураб се намръщи. Че се опитваме? Нищо не разбираше.
— Трябват ни войници по стените! — заговори той. — Колкото може повече!
— Не можем да удържим стените — отвърна му през рамо Дънспароу. — Трябва да си го разбрал вече, Коураб Билан Тену’алас.
— Тогава… тогава защо изобщо сме тук?
Небето вече помръкваше, синкавочервеното на привечерта скоро щеше да се стопи.
Тримата крачеха бързо по пустите улици. Коураб се намръщи още повече. Кралицата на сънищата. Богиня на прорицанията и кой знае още на какво. Самият той презираше всички богове. Освен Дрижна на Апокалипсиса, разбира се. Натрапници, измамници, убийци до един. Това, че Леоман бе подирил един от тях, беше… беше наистина обезпокоително.
По вина на Дънспароу, подозираше Коураб. Тя беше жена. Жречеството на Кралицата включваше предимно жени, той поне така мислеше — нали си имаше Върховна жрица, в края на краищата, една матрона със замъглени очи, от дима на дъранг и сигурно безчет още други вещества. Само да постоиш до нея означаваше да се почувстваш пиян. И прекалено съблазнителна. Нищо добро не можеше да произлезе от това, нищо.
Приближиха се до двореца и най-сетне се чуха шумове от някаква дейност. Воини притичваха насам-натам, оръжия подрънкваха, викове отекваха откъм укрепленията. Значи външните стени щяха да бъдат разбити. Не можеше да има друга причина за цялата тази подготовка. Леоман очакваше втора обсада — тук, в самия дворец. И то скоро.
— Бойни главатарю! — каза високо Коураб и избута с рамо Дънспароу. — Повери ми командването на дворцовите порти! Ще ги удържим срещу малазанския щурм в името на Апокалипсиса!
Леоман го изгледа замислено, после поклати глава.
— Не, приятелю. Трябваш ми за много по-важна задача.
— Каква ще е тя, Велики воине? Ще бъда достоен за нея.
— Гледай да си — отвърна Леоман.
Дънспароу изсумтя.
— Заповядай ми, командире.
Този път жената открито се изсмя. Коураб я погледна навъсено.