— Не знам. Изглежда невероятно.
— Вярвам, че си чул слуховете, Кенеб.
— За кое?
— За мора. От изток. Развилнял се е из Ерлитан. Ако тази нощ не успеем и се забавим извън града…
Кенеб кимна.
— Значи трябва да успеем, Тене Баралта.
По пътя зад тях и вдясно препускаше конник, бързо се приближаваше. Двамата се обърнаха.
— Спешна депеша? — учуди се на глас Кенеб, примижал, за да може да разпознае загърнатата в сиво наметало фигура, със скрито под качулката лице. Дълъг меч на бедрото, ножницата — обшита с бял емайл. — Не го поз…
Конникът летеше право срещу тях. Тене Баралта изрева от гняв и отскочи встрани. Кенеб го последва, завъртя се бързо, щом ездачът профуча покрай тях.
А после белият кон стигна до окопите и ги прескочи. Войниците се развикаха. Изплющя арбалет, стрелата удари ездача в гърба и отскочи. Ездачът се наведе над врата на коня и продължи устремно към града.
А портата на града се открехна и отвътре се процеди замъглена светлина на фенер.
— Дъх на Гуглата! — изруга Тене Баралта, бе успял да се окопити. — Враг минава на галоп през цялата ни армия!
— Дързостта не е единствено наша привилегия — отвърна Кенеб. — И признавам, макар и с неохота — радвам се, че бях свидетел на това.
— Но той ще извести Леоман…
— Няма нищо, което Леоман вече да не знае, Тене Баралта. Приеми го по-скоро като урок, като напомняне…
— Не ми е нужно, Кенеб. Виж, шлемът ми е пълен с пръст. Светлосиво наметало, бял кон и меч в бяла ножница. Висок. Ще го намеря, заклевам се, и ще си плати за наглостта.
— Имаме си достатъчно грижи тази нощ — отвърна Кенеб. — Ако тръгнеш да го търсиш тоя, Тене Баралта…
И изтърси пръстта от шлема си.
— Чух те. Моли се на Трийч тогава кучият му син да ми се изпречи на пътя още веднъж тази нощ.
„Трийч значи? Финир… бързо се махна от умовете им. Послание, в което никой бог не би искал да се вслуша май.“
Лейтенант Поурс стоеше с капитан Кайндли и Фарадан Сорт, всеки пред ротата си. Новината за шпионина, дръзко препуснал през лагера към Ю’Гатан, беше изнервила всички още повече, след като бездруго бяха настръхнали в очакване на заповедта да се задвижат. Със сапьорите в челото естествено, прикрити в сумрачна магия.
Магия. „Всичко е сумрачно.“ По-лошо и от сапьорите. Като ги събереш наедно… общо взето, тази нощ беше на път да се издъни в Бездната, ако питаха Поурс. Зачуди се къде ли е старият Иброн сега, дали и той участва в ритуалите — липсваше му старото отделение. Лимп, Бел и онова, новото момиче, Синн — направо настръхваше, като се сетеше за нея. Какво пък, май не му липсваха чак толкова. Опасни, до един. И най-вече един за друг.
Капитан Кайндли се опитваше да се сближи с жената — израз, който накара лейтенанта да кривне уста в лека усмивка. „Да се сближи. Но пък никой не е успял досега да се доближи поне, както чувам.“ Хладно желязо беше тя — не можеш да служиш толкова дълго на Вала и да оцелееш, без душата ти да е загърната в нещо ледено, жестоко и пресметливо — но тази специално беше студена във всяко друго отношение, освен това. И мълчалива жена, отгоре на това — най-голямата рядкост. Усмихна се отново.
— Изтрий тая усмивка от лицето си, лейтенант — подхвърли му Кайндли. — Или току-виж заключа, че си се побъркал, и те повиша.
— Моля за извинение, капитане, обещавам повече да не го правя. Моля, не ме повишавайте.
— И двамата сте идиоти — изсумтя Фарадан Сорт.
„Какво пък — добър начин да се прекъсне разговор.“
Сержант Хелиан огледа треперливата сцена, утешена от обзелото я чувство за благоприличие, макар да й прилошаваше от начина, по който всички се раздвояваха. Ефрейтор Урб се приближи до нея.
— Готова ли си за това, сержант?
— За кое? — изръмжа тя. После се навъси и цялото й чувство за благоприличие се изпари. — Ако онова копеле не беше офейкало така, нямаше да си дам меча за една делва местен гнилоч, нали? — Посегна за оръжието си, ръцете й зашариха в голия въздух и по празната ножница. — Защо не ме спря, Урб? Все пак това си беше моят меч, нали? Сега с какво ще се бия?
Той помръдна неловко от крак на крак и се наведе до ухото й.
— Иди си вземи нов от оръжейната, сержант.
— И това ще стигне до капитана, и ще ни пратят някъде на по-лошо.
— По-лошо ли? Къде ще да е това по-лошо, сержант?
— Корел. Крадливия полуостров. Черен Корал, под празните очи на Тайст Андий. Брега на корабокрушенците на Северен Ассаил…
— Там няма малазански сили.
— Да, но е по-лошо от тук.
— Някаква история на изкуфял моряк в Картуул, и вече си убедена, че едва ли не Качулатия гази в…
— Той наистина гази в плитчи… в сенките ни де.