— Слушай, сержант, скоро влизаме в бой…
— Добре де, къде се дяна тая делва? — Озърна се и я видя до нечие походно одеяло. — Ей, кой в отделението ми не си е събрал багажа?
— Това е твоят багаж, сержант.
— Тъй ли? — Надигна делвата, разклати я и остана доволна от плясъците вътре. Вдигна очи и зяпна… отделението си. Двама войници. Двама. То пък едно отделение… Капитанът беше споменал нещо за попълнения, тръгнали насам. — Добре де, къде са?
— Кои? — попита Урб. — Отделението ти ли? Пред тебе са.
— Тъчи и Бретлес.
— Точно така.
— Е, ами другите? Нямахме ли повече?
— Четирима вървяха вчера с нас, но ги преместиха.
— Значи отделението ми е един ефрейтор и двама войници.
— Близнаци сме, сержант — обади се Тъчи. — Но аз съм по-големият, сигурен съм, че сте наясно.
— И умствено изоставащият, сержант — подхвърли Бретлес. — Последните няколко минути явно са изключително важни, сигурен съм, че сте наясно.
Хелиан въздъхна.
— На мен ми изглеждат еднакви, Урб. Все едно, дойде ли вече заповедта? Не трябва ли да се строяваме някъде?
— Сержант, май ще е по-добре да я подадеш тази делва — ще влизаме в бой и не знам за теб и тия двамата, но съм служил в градската стража и гледах да не го правя това. Четири пъти ходих до нужника след вечеря и още съм на пихтия отвътре.
Хелиан обаче притисна делвата до гърдите си.
— Разкарай се.
— Сержант…
— Добре, по две глътки всеки, останалото за мен. Само да видя някой да удари повече от две глътки, ще го съсека на място.
— С какво? — попита Урб, докато издърпваше делвата от ръцете й.
Хелиан се намръщи. С какво? За какво й говореше? А, да. Помисли малко и се усмихна.
— Ще ми заемеш меча си, разбира се.
Ето, че се намери задоволително решение.
Клекнал в пръстта, сержант Балм оглеждаше наредените камъчета, мраморни кръгчета и глинени топчета по издълженото игрално табло. Мърмореше под нос и се чудеше дали не е сън, кошмар някакъв. Вдигна очи към сержант Моук и отново замижа към игралното табло.
Нещо тук не беше като хората. Никакъв смисъл не виждаше във фигурите. Забравил беше как се играе проклетата игра. Сламки, кръгчета, топчета, камъчета — за какво бяха всички те? Какво означаваха? Кой печелеше?
— Кой я играе тая проклета игра? — попита намръщено.
— Ние с теб, невестулко далхонийска — отвърна Моук.
— Лъжеш. Тая игра не съм я виждал през живота си. — Обърна се и огледа сърдито лицата — лица на войници, наблюдаваха играта, а сега бяха зяпнали него. Странни физиономии — беше ли виждал някой от тях преди? Беше сержант, нали така? — Къде ми е скапаното отделение? Трябваше да съм тука с проклетото си отделение. Дойде ли сигналът? Какво търся тука? — Изправи се и за по-сигурно срита играта. Разхвърчаха се фигури, войници се дръпнаха слисани.
— Лоша поличба! — изсъска някой и заотстъпва заднешком.
Моук се изправи, изръмжа и посегна за ножа на колана си.
— Блатен боклук, ще си платиш за това! Аз печелех…
— Не си! Тия фигури бяха объркани! Бъркотия! Никакъв смисъл нямаше! — Вдигна ръка и се почеса по лицето. — Какво… глина? Лицето ми е покрито с глина? Смъртна маска! Кой ми го направи това?
Някакъв смътно познат, вмирисан на мухъл мъж се приближи.
— Сержант, отделението е тук. Аз съм…
— Изобщо не те познавам!
— Аз съм ефрейтор Детсмел. Ония там са Троутслитър, Уидършинс, Галт и Лоуб…
— Добре, добре, млъкни, не съм сляп. Кога е сигналът? Трябваше да сме го чули вече.
Моук пристъпи към тях.
— Не съм свършил с теб! Това, дето го направи, е проклятие, Балм — на отделението ми, — защото печелех играта. Ти ни прокълна, проклет магьосник такъв…
— Не съм! Случайно стана. Хайде, Детсмел, да ходим на сборното място, омръзна ми да чакам тука.
— Тръгнахте в обратна посока, сержант!
— Добре де, води! Кой го планира този проклет лагер, между другото? Адски е объркано!
Сержант Моук тръгна след тях, но ефрейторът му, Стакър, го дръпна назад.
— Спокойно, сержант. Всичко е наред. Това го знам от баща ми. „Объркването“ му викат. Хваща ги някои преди битка. Губят дирята — на всичко. Обикновено се оправя, щом почне битката — но понякога не, и ако така се получи с Балм, неговото отделение е обречено, не нашето.
— Сигурен ли си в това, Стакър?
— Аха. Помниш ли Юмрук Гамът? Слушай. Всичко е наред. Трябва да си прегледаме оръжията, за последно.
Моук прибра ножа си.
— Прав си. Давай.
На двайсетина крачки от тях Детсмел догони сержанта си.
— Хитро беше. Губеше лошо. Добре го изигра Объркването, сержант. Впечатлен съм.
Балм го изгледа вторачено. Кой беше пък тоя? И за какво му дърдореше? И що за език използваше между другото, тъпакът му с тъпак?