— Нямам апетит — измърмори Лютс и захвърли комата. Едно лагерно псе го грабна и офейка. — Гади ми се.
— Не си само ти — успокои го Мейби. — Аз съм от първите, нали така. Ние сме сапьорите. Другите се уредихте леко. Зарядите ще ги редим ние. Тичай с проклетиите и трошачите из камънаците, катери се после нагоре по руините, сто на сто под обстрел от стените. После — хайде долу в основите и Гуглата знае само какво ще ни се изсипе. Вряла вода, масло или горещ пясък, тухли, боклук, казармени ведра. А бе, ще вали гадно. Затъкни мунициите. Киселина на восъка — някой да прекали и гръмваме всички на място. Дванайсет сапьори, един да сбърка или някой камък да ти падне да тресне муниция. Бумм! Все едно сме си умрели, мен ако питаш. Утре заран враните ще долетят, и толкоз. Да вземеш да драснеш два реда на семейството ми, а? Кажи там, че може да са ме гръмнали при Ю’Гатан, и толкова. Няма смисъл да навлизаш в подробности… ей, къде тръгна? Богове подземни, Лютс, няма да драйфаш пред очите ми, нали? Гуглата да ни вземе дано, много е гадно. Ей, Балгрид! Виж! Отдельонният ни си издрайфа червата!
Геслер, Стрингс, Кътъл, Трут и Пела седяха около гаснещата жарава и пиеха чай.
— Всички се побъркват вече от това чакане — подхвърли Геслер.
— И с мен става, преди всяка битка — призна Стрингс. — Едно такова студено и пусто отвътре, ако ме разбираш. Така и не се маха.
— Но като почне, го уталожваш — рече Кътъл. — Всички го правим, щото вече сме го правили. Уталожили сме го и знаем, че го уталожваме. Но повечето от тия войници тук нямат представа. Не знаят как ще са, като почне боят. И ги е много страх да не се свият като жалки страхливци.
— Повечето сигурно точно това ще направят — каза Геслер.
— Не знам за това, сержант — рече Пела. — Много такива войници видях, на Чашата на черепа. Като удари бунтът, ами — биха се, и се биха добре, общо взето.
— Надвиха ги числено.
— М-да.
— И измряха.
— Повечето.
— Така е с войната — отбеляза Геслер. — Каже ли се всичко и почне ли се, няма толкова много изненади, колкото може да си мислиш. Или да се надяваш. Героичната съпротива обикновено завършва без нито един герой, който да се съпротивлява. Да, задържат по-дълго, отколкото се е очаквало, но краят винаги е един и същ. Краят винаги е същият.
— Бездната да те вземе, Геслер, съвсем си се предал — изсумтя Стрингс.
— Просто съм реалист, Фид. Проклятие, жалко, че Сторми го няма, сега аз трябва да държа отделението под око.
— Е, нали това е работата на сержантите — подхвърли Кътъл.
— Намекваш, че Сторми трябваше да е сержант, а аз ефрейтор ли?
— Това пък защо? — попита сапьорът. — И двамата сте хвани единия, удари другия. Виж, Пела…
— Не, благодаря — рече Пела.
Стрингс отпи от чая си.
— Само гледайте всички да сме на едно, плътно. Капитанът иска да сме върхът на копието, колкото може по-бързо и колкото по-далече — другите ще трябва да ни догонват. Кътъл?
— Щом гръмнем стената, събирам сапьорите и ви чакаме в пролома. Бордюк къде е?
— Отиде да се поразходи. Май са ги хванали някакви нервни пристъпи. Беше побеснял и изхвърча навън.
— Стига да са им празни коремите, докато дадат сигнала — рече Кътъл. — Особено на Мейби.
— Особено — повтори Геслер и се изсмя. — Това беше добро. Оправи ми настроението, Кътъл.
— Изобщо не исках, повярвай ми.
Седнал наблизо, скрит от другите в обрасла с храсти падина, Ботъл се усмихна. „Така значи се готвели за бой ветераните. Същото като при всички други.“ Това наистина го утеши. Почти. Е, може би не. По-добре щеше да е, ако бяха самоуверени, надути и важни. Всъщност дали? Не беше сигурен.
Тъкмо се беше върнал от сбора на маговете. Магическите сонди бяха разкрили рехаво присъствие в Ю’Гатан, главно от жреческия вид, и всичко, което беше там, бе объркано, обзето от паника. Или странно притихнало. За щурма на сапьорите Ботъл щеше да извлича от Мийнас — гъсти вълни от мъгла, търкалящ се мрак от всички страни. Лесно можеше да се разсее, ако имаше малко по-читав маг на стената, но такива като че ли нямаше. Най-притеснителното беше, че за да борави с Мийнас, трябваше да се съсредоточи напълно, а така щеше да се лиши от духовната магия. С което щеше да стане толкова сляп, колкото и вражеските войници на стената.
Явно нервите му се бяха поопънали — изобщо не беше треперил толкова в Рараку. То всъщност при засадата на Леоман в пясъчната буря… ами, засада си беше, нали? — нямаше и време за страх. Все едно, това усещане не му харесваше.
Надигна се и излезе от падината, изправи се и закрачи небрежно към бивака на отделението. Стрингс май нямаше нищо против войниците му да поостанат насаме, преди играта да загрубее. Да си предъвчат мислите и — дано — да си стегнат юздите в последния момент.