— Добре.
— Опонн да те дръпне тая нощ, момче.
— И теб, Иброн.
Мъжът отново изчезна в тъмното.
Още чакане. Никакви светлини не се виждаха нито по крепостната стена, нито по ъгловите кули от двете страни. Никакво движение по бойниците.
Тихо подсвирване. Ботъл срещна погледа на Кътъл и сапьорът кимна.
Мийнас, лабиринтът на сенки, на илюзия и заблуда. Той сътвори образ на лабиринта в ума си, завихрена стена, и започна да съсредоточава волята си, взря се в оформящата се рана, огненочервена в началото. След миг тя беше пронизана и в него се вля сила. „Стига! Не повече. Богове, защо е толкова силно?“ Смътен звук, някакво движение, присъствие там, от другата страна на стената на лабиринта…
След това… нищо.
Никаква стена не съществуваше, разбира се. Това беше само образ, видение в ума му, което да въплъти една идея в нещо физическо. Нещо, в което след това да може да извърши пробив.
Съвсем просто всъщност. „Само че невероятно опасно. Ние, проклетите магове, сигурно сме луди, да си играем с това, да отстояваме с такава настойчивост заблудата, че може да бъде овладяно, оформено, подчинено единствено на волята ни.“
„Силата е кръв.“
„Кръвта е сила.“
„А тази кръв е на Древен бог…“
Някъде малко по-напред Кътъл изсъска. Ботъл примига и започна да оформя магията на Мийнас. Мъгли, прорязани с мастилен мрак, разстилаха се по каменистата земя, запълзяха между срутени зидове, а сапьорите поеха напред, гмурнаха се в тях и продължиха, невидими.
Ботъл тръгна бавно след тях, на няколко крачки по-назад. Войниците, забулени в тази магия, можеха да виждат. Нищо от илюзията не затрудняваше сетивата им. Илюзиите обикновено биваха едностранни — или двустранни, в най-добрия случай; ако бъдеха погледнати от други ъгли, просто нямаше какво да се види. Истинските майстори, разбира се, можеха да излъжат светлината във всички посоки, да сътворят нещо, което изглежда физически реално, което се движи, както би трябвало, и хвърля собствена сянка, вдига дори илюзорна прах. Вещината му изобщо не достигаше до такива нива. Виж, Балгрид бе сътворил… е, почти, но все пак… впечатляващо.
„Но аз ненавиждам този вид магия. Възхитителна е, спор няма. Забавно е да си играеш с нея. Но не и в нощ като тази, не и когато изведнъж ще се окаже и живот, и смърт.“
Хвърлиха дълги дъски над тесния ров, прокопан от войниците на Леоман, и се доближиха до стената.
Лостара Юил застана до Тене Баралта. Бяха заели позиция на предните лагерни постове, зад тях в тъмното чакаха войнишките редици, строени за щурма. На лицето на бившия й командир се изписа изненада.
— Не мислех, че ще ви видя отново, капитане.
Тя сви рамене.
— Дебелеех и ставах ленива, командире. Нокътят, с когото бяхме заедно, не е популярен. Взе се решение, че ще е най-добре да си остане в шатрата — за неопределено време.
— Нямам възражения.
Видяха в сумрака завихрени облаци още по-тъмен мрак, злокобно настъпващ към крепостната стена.
— Готова ли сте да накървавите меча си тази нощ, капитане? — попита Баралта.
— Повече, отколкото можете да си представите, командире.
Замаяна и обзета от нов пристъп на гадене, сержант Хелиан загледа вторачена настъпващата към стените на Ю’Гатан черна магия. Ю’Гатан беше, нали? Извърна се към стоящия до нея сержант.
— Кой град е това? Ю’Гатан? Зная за този град. Тук загиват малазанци. Ти кой си? Кой подравя стените? Къде са обсадните машини? Що за обсада е това?
— Аз съм Стрингс, а ти май си пияна.
— Е, и? Мразя да се бия. Разжалвайте ме, във вериги ме оковете, в тъмница ме хвърлете — само без паяци. И го намерете онзи кучи син, онзи, дето изчезна, арестувайте го и ми го оковете ей тука. Искам да му разпоря гърлото.
Сержантът я гледаше зяпнал. Тя също го зяпна — поне не се полюшваше. Не много.
— Мразиш да се биеш и искаш да разпориш нечие гърло?
— Престани да ме объркваш. И без това съм достатъчно объркана.
— Къде ти е отделението, сержант?
— Де да го знам.
— Кой ти е ефрейторът? Как се казва?
— Урб беше май. Не помня.
— Дъх на Гуглата!
Пела гледаше сержант Геслер, който говореше с Бордюк. На сержанта на Шесто отделение му бяха останали само трима войници — Лютс, Иб и ефрейтор Хъб — другите бяха или с магьосниците, или със сапьорите. В Пето на Геслер, от другата страна, бяха останали само двама — Трут и самият Пела. Планът беше да се съберат след пробива, а това го изнервяше. Можеше просто да се лепнат за някой и при Гуглата да вървят истинските отделения.
Бордюк подръпваше брадата си все едно, че искаше да я отскубне. Хъб стоеше до сержанта си, физиономията му беше кисела.