Геслер изглеждаше едва ли не отегчен.
Пела се замисли за отделението му. „Нещо много шантаво има в тия тримата, Геслер, Сторми и Трут. И не е само в тази нелепа златна кожа при това…“ Най-нормален беше Трут — младокът все още гледаше ококорен всичко това, въпреки преживяното. Онзи проклет кораб, „Силанда“, който беше конфискуван от адюнктата и сега сигурно трябваше да е някъде на север оттук, някъде в морето Кансу или западно от него. С целия транспортен флот и внушителен ескорт дромони. Бяха плавали на него, на една палуба с все още живи отсечени глави и още по-големи ужасии в трюма.
Пела за пореден път опипа меча си. Беше стегнал нова ивица кожа около ръбовете на дръжката — не толкова здраво, колкото му се искаше. Още не я беше и мокрил, нямаше да е добре да е влажна, щом влезеше в бой. Смъкна арбалета от рамото си и задържа стрела в ръката си, готов да я зареди, щом се разнесеше заповедта за атака.
„Проклета морска пехота. Трябваше да се пиша в простата стара пехота. Трябваше да се прехвърля. Изобщо не трябваше да влизам в проклетата армия. Чашата на черепа ми беше достатъчна, проклет да съм. Трябваше да избягам, да, това трябваше да направя.“
Нощният вятър шепнеше. Коураб, Леоман, Л’орик, Дънспароу и един страж стояха на леко поклащащата се платформа на върха на дворцовата кула. Градът се беше ширнал във всички посоки, загърнат в плашещ мрак и сякаш безжизнен.
— Какво трябва да видим оттук, Леоман? — попита Л’орик.
— Изчакай, приятелю… а, ето там! — Посочи една далечна сграда някъде при западната стена. На плоския покрив за миг примига смътна светлина от фенер. После… угасна.
— И там!
Друга сграда, още една блеснала за миг светлина.
— И там! И там, всички са по местата си! Фанатици! Проклети глупци! Дрижна да ни вземе дано, това ще подейства!
„Ще подейства?“ Коураб се намръщи. Улови погледа на Дънспароу — тя му прати беззвучна целувка. Ох, как му се искаше да я убие.
Купища отломки, строшени грънци, умряло разплуло се псе, животински кокали — едно чисто място нямаше, където да стъпи човек в подножието на стената. Ботъл последва сапьорите плътно, нагоре по първата тераса, парчетата тухли се хлъзгаха под краката им, после някой изрева от болка и изруга, натъкнал се на гнездо на оси — само тъмнината ги беше спасила от фаталните няколко мига — осите бяха лениви; Ботъл се изненада, че изобщо бяха излезли, докато не видя какво бе направил войникът. Спънал се беше в камък и след това беше натикал цялото си стъпало в гнездото.
Магът за миг освободи Мийнас, за да проникне сред възбудените души-искри на осите, да уталожи паниката и гнева им. Лишени от прикриващата ги магия на последните две тераси, сапьорите се пръснаха като подплашени бръмбари — скалата, под която уж се криеха, изведнъж изчезна — и драснаха към основите на стената много пред останалите. А там се присвиха и заразвързваха торбите с муниции.
Ботъл се покатери при Кътъл и клекна до него.
— Тъмно е като катран. Съжалявам за преди малко. Добре обаче, че не бяха черни оси, щеше да е умрял вече.
— Покорно благодаря — измърмори Кътъл. — Аз бях тоя, дето стъпи в проклетото гнездо.
— Колко жила?
— Две-три, десният ми крак е изтръпнал, но е по-добре, отколкото преди малко.
— Изтръпнал? Кътъл, това е лошо. Да намериш Лютс колкото може по-бързо веднага щом приключим тук.
— Че как иначе. Сега тихо, трябва да се съсредоточа.
И извади от торбата си вързоп муниции — две „проклетии“, стегнати здраво с каишки една за друга, като две налети женски гърди. В основата им бяха прикрепени два издължени като шипове експлозива — трошачи. Кътъл внимателно постави устройството на земята и насочи вниманието си към основата на стената. Разчисти няколко тухли и камъни, за да оформи, наклонена под ъгъл дупка, достатъчно голяма и дълбока, за да намести вътре стеноразбивача.
„Това беше по-леката част“, напомни си Ботъл, докато гледаше как сапьорът намества взрива в отвора. „Сега е ред на киселината и восъчната запушалка.“ Хвърли поглед покрай стената и се увери, че всички сапьори правят същото.
— Гледай да не изпревариш другите.
— Знам си работата, маг. Гледай си заклинанията и ме остави на мира.
Сконфузен, Ботъл отново огледа другите сапьори. И изведнъж се опули.
— Ей, какво прави онзи там… Кътъл, какво прави Кръмп?
Ветеранът изруга и се обърна.
— Богове подземни…
Сапьорът от отделението на сержант Корд беше приготвил не един, а цели три стеноразбивача, купчината „проклетии“ и „трошачи“ изпълваше цялата му торба. Зъбите му лъщяха. С блеснали очи измъкна цялата навързана купчина, легна на гръб с глава до стената, сложи я на корема си и запълзя, докато тилът му не опря в зида.