Кътъл бързо изпълзя до него и му изсъска:
— Ей, ти! Да не си се побъркал? Раздели ги!
Усмивката на войника увехна.
— Ма аз си го направих сам!
— По-тихо, кретен!
Кръмп се превъртя и натика купчината муниции в стената. В дясната му ръка се появи малка лъскава стъкленица.
— Чакай само да видиш това! — прошепна и зъбатата усмивка отново лъсна на лицето му.
— Стой! Още не!
Последва цвърчене, във въздуха се извиха струйки дим…
Кътъл вече се беше изправил и затича, влачеше изтръпналия си крак. И закрещя:
— Всички! Назад! Бегом, тъпаци! Бягай!
Пръснаха се във всички посоки. Кръмп подмина Ботъл, все едно че той стоеше на място, нелепо дългите му крака подскачаха високо през камънаците, крака с възлести колене и обути в грамадни ботуши. Покрай стената лежаха готови, но невтъкнати муниции, други останаха разхвърляни на крачка-две по-назад. Зад тях — торби с „острилки“, „димки“ и „подпалвачки“… „Богове подземни, това ще е лошо…“
От бойниците на стената се разнесоха викове, извисиха се в тревога гласове. Изтътна балиста и зарядът изтрещя между бягащите сапьори, Ботъл чу трясъка и се хвърли на земята. Скочи и хукна пак.
„По-бързо…“ Хвърли поглед през рамо. Кътъл куцукаше с мъка след него. „Гуглата да ни вземе!“ Обърна се и притича назад до сапьора.
— Тъпак! — изръмжа Кътъл. — Давай!
— Подпри се на рамото ми…
— Току-що се самоуби…
Не беше от най-леките. Ботъл се огъна под тежестта му, щом затичаха отново.
— Дванайсет! — изпъшка сапьорът.
Магът огледа терена напред с нарастваща паника. Никакво прикритие…
— Единайсет!
Скала от стара основа, здрав варовик, ей там, само на десет… девет крачки…
— Десет!
Още пет крачки — изглеждаше добре — кухина от другата страна…
— Девет!
Две крачки, после долу, и Кътъл изрева:
— Осем!
Нощта изчезна. Резки сенки се понесоха напред, щом двамата тупнаха зад варовиковата скала в купчината гнила смет. Земята се надигна да ги посрещне като божи юмрук, изкара въздуха от дробовете му.
Грохот като от рухваща планина, след него — каменен вал, дим, огън и дъжд, изпълнен с пламъци…
Взривът събори Лостара Юил на земята няколко мига, след като беше зяпнала неразбиращо в отделенията морски пехотинци, строени отвъд постовата линия — зяпна, щом всички изпопадаха и се затъркаляха пред връхлитащата вълна — още и още взривове, трясък и огън по стената от двете страни… после нещо се стовари като чук в гърдите й и тя изхвърча назад сред войниците.
Камъните връхлетяха в почти хоризонтален порой, бързи като изхвърлени от прашки, трошаха броня, забиваха се с плясък в оголена плът, пращяха кости, ехтяха безпомощни писъци…
… блясъкът се разсея и се размаза, сви се във възел от пламъци, изпълнили огромния зев в крепостната стена на Ю’Гатан, почти в самия център и пред погледа на Лостара — надигнала се на лакти въпреки свистящия порой от камъни — страните на огромния зев бавно се сринаха, а двуетажните и триетажни сгради зад него започнаха да се огъват навътре и заизригваха пламъци…
И сред затихващия дъжд този път — парчета човешки тела.
Горе на дворцовата кула Коураб и другите изпопадаха — стражът, който ги беше придружил, изхвърча през ниската стена на платформата и писъкът му заглъхна едва чут. Кулата се разклати. Ревът, като бяс на хиляди озверели демони, заглъхваше бавно, грамадни камъни биеха в стените на кулата, други отскачаха и рухваха между сградите долу, някакъв ужасен тласък отпрати Коураб по каменната настилка към дупката за надолу.
— Пада! — изрева той.
Двама души стигнаха до дупката преди него — Леоман и Дънспароу.
Трясък, рязко хлътване надолу, платформата залитна неумолимо на една страна. Облаци задушаваща прах. Коураб се хвърли надолу, настигна Леоман и малазанката, които се плъзгаха като змии по витото стълбище. Лявата му пета се натресе в нечия челюст и Коураб чу как Л’орик изпъшка от болка и изруга на непозната реч.
Този взрив — пробивът в стената… богове подземни, никога не беше виждал такова нещо. Как можеше да се опълчи човек на тия малазанци? С проклетите им морантски муниции, с ухиленото им пренебрежение към всякакви правила на почтена война.
Падаше и се търкаляше, накрая се просна върху изсипалия се порой от камъни на пода на двореца — залите вляво бяха изчезнали под срутилия се сектор на кулата. Видя нечий крак, щръкнал от рухналия таван — беше странно непокътнат, без дори кръв и прах по него.
Закашля се, изправи се бавно. Беше целият натъртен. Зяпна Леоман, който вече беше на крака и изтупваше дрехите си. До него Л’орик и Дънспароу се измъкваха от купчините тухли и дървени парчетии.