Леоман от Вършачите се огледа бързо и рече:
— Кулата май не беше толкова добра идея. Хайде, трябва да оседлаем конете — ако още са живи — и да препуснем към Храма!
„Храма на Скалисара? Но… какво… защо?“
Порой от каменни отломки, глух тътен и вълни пушлив прашен зной. Ботъл отвори очи. Черупки от себар, космати и сбръчкани, изпълниха полезрението му, носът му се напълни с лютивата миризма на смачкан себар. Сокът на плода се смяташе за деликатес, но от вонята му се догади и той разбра, че никога вече няма да може да пийне и глътка от него. Някъде от развалините вляво се чу стон.
— Кътъл? Ти ли си?
— Изтръпналото май изчезна. Удивително какво може да направи ужасът с тялото ти.
— Сигурен ли си, че още си жив?
— Горе-долу.
— Ти преброи до осем!
— Какво?
— Каза осем! После — бум!
— Трябваше да ти укрепя надеждите, нали? В коя яма на Гуглата сме се наврели, впрочем?
Ботъл залази нагоре, изумен, че се чувства непокътнат — без драскотина дори.
— При живите, сапьор.
Първото, което видя в мъртвата зона, му се стори нелепо. Твърде много светлина — а беше тъмно, нали? След това видя войници сред руините, някои се гърчеха от болка, други се изправяха, целите в прах, кашляха от зловонния въздух.
Проломът в южната стена на Ю’Гатан бе срутил цяла третина от нея, петдесет разтега навътре от най-южния бастион, чак отвъд централната порта на укрепленията. Сградите, които все още се държаха, също горяха — повечето от тези огньове бяха дошли от безбройните подпалвачки, останали в захвърлените торби на сапьорите.
Светлината от опустошителния взрив постепенно отслабваше. Кътъл — отлепваше парчетата гнили плодове от бронята си — изръмжа:
— Можем да нахлуем през пролома… Богове, само да го спипам Кръмп…
— Стегни се, Кътъл. Ей, ето го Стрингс… с отделението…
Засвириха рогове, войниците се разтърчаха да се престроят. Тъмнината се спускаше отново — последните пламъци в пролома гаснеха. Дъждът от прах се сипеше сякаш безкрайно.
Юмрук Кенеб видя Тене Баралта и капитан Лостара Юил в челото на тясна колона, която вече беше поела напред.
Сапьорите бяха оплескали нещата. Това поне беше ясно. И някои от тях не бяха успели да се върнат. „Проклети глупаци, а дори не бяха под обстрел.“
Видя, че пламъците гаснат, макар да продължаваха упорито да пълзят като паяжини по все още изправените сгради от двете страни.
— Първо, второ и трето отделения — нареди Кенеб на капитан Фарадан Сорт. — Най-тежките водят напред през пролома.
— Морската пехота вече прониква, Юмрук.
— Знам, капитане, но искам подкрепленията да са плътно зад тях, ако нещата се объркат. Пращайте ги.
— Слушам, Юмрук.
Кенеб извърна очи към височината от другата страна на пътя, към рехавата редица наблюдаващи. Адюнктата, Т’амбър, Нил и Недер. Юмрук Блистиг. Бойният главатар Гал. Юмрук Темъл сигурно беше повел конните си воини да заобиколят града отляво и отдясно. Винаги оставаше вероятността Леоман да изостави следовниците си на ужасната им съдба и да се опита да избяга сам. Подобни неща не бяха необичайни.
— Сержант Корд!
Боецът се изпъна пред него. Кенеб забеляза знака на Ашокския полк на охлузената му кожена броня, но предпочете да не му обърне внимание. Засега.
— Вкарвайте средните, от седмо до дванадесето отделения.
— Слушам, Юмрук, тичаме по петите на тежките.
— Добре. Този бой ще е за всяка улица, сержант, освен ако кучите му синове не се предадат веднага.
— Ще се изненадам, ако го направят, Юмрук.
— И аз. Действайте, сержант.
Най-сетне бойците на частта му се задвижиха. Чакането беше свършило. Четиринадесета тръгваше на бой. „Извърни очите си от нас тази нощ, Качулати! Само ги извърни.“
Ботъл и Кътъл се събраха с отделението. Сержантът носеше тежкия си арбалет, със заредена в жлеба стрела с топуз „проклетия“, набит на върха.
— Може да се мине през пламъците — каза Стрингс, отри потта от челото си и се изплю. — Корик и Тар — във фронт. Кътъл в тила, и дръж готова острилка. Зад двамата във фронта — аз и Смайлс. Ти — на крачка зад нас, Ботъл.
— Трябват ли ти илюзии, сержант?
— Не, искам от другото. Хващай там плъхове, гълъби, прилепи, паяци и каквото още намериш, в името на Гуглата. Трябват ми очи, да гледаш в места, където не можем да видим.
— Капан ли очакваш?
— Отпред са Бордюк и отделението му, проклятие! Първи са в пролома. Хайде, след тях!
Затичаха през неравния, осеян с камънаци терен. Лунната светлина се мъчеше да пробие през прашната мъгла. Ботъл затърси със сетивата си нещо живо там, отпред, но се натъкна само на болка, гаснещ живот и смърт под грамадите развалини, на замаяни, зашеметени от взрива души.