Плувнал в студена пот, Ботъл отстъпи назад и съжали, че не може да извади оръжие — имаше само най-обикновен нож.
Боят се вихреше от всички страни — крясъци, звън на метал, пукащи железни брънки на ризници, пъшкане и стонове.
И нов дъжд от стрели.
Една удари шлема на Стрингс отзад и той падна на колене. Коленичи, вдигна арбалета и погледна вбесен към отсрещната сграда — прозорецът на горния етаж гъмжеше от стрелци.
Ботъл дръпна Корик за колана и викна:
— Назад! Проклетията на Фид! Всички! Назад!
Сержантът вдигна тежкия арбалет до рамото си, прицели се в горния прозорец…
До тях вече се бяха появили тежки пехотинци и Ботъл видя Тафо, от отделението на Мозел — беше само на десетина крачки от сградата… от целта на Стрингс…
… и арбалетът изщрака, тежката стрела излетя към зейналия прозорец.
Ботъл се хвърли на земята и покри главата си с ръце…
Горният етаж на сградата избухна, стената се изду и почна да се срутва. Каменните плочи под Ботъл се разтърсиха.
Някой се блъсна в него и той усети как нещо тежко и слузесто тупна върху ръката му, горещо и треперещо. В ноздрите го лъхна воня на жлъчка и опразнени черва.
Падащи камъни, стонове; пламъци заблизаха стените на сградата. Нов оглушителен трясък и всичко, което бе останало от горния етаж, рухна в долното ниво. Още няколко жални стона — и тишина.
Ботъл надигна глава. До него лежеше ефрейтор Харбин. Долната част на тялото му я нямаше, червата се бяха изсипали. Очите под шлема се бяха оцъклили безжизнени. Магът се надигна и заднешком запълзя по осеяната с камъни улица. Там, където допреди няколко мига Тафо се биеше с тълпа воини, беше останала само купчина развалини и стърчащи изпод тях засипани с прах ръце и крака, всичките — застинали.
Корик го подмина, мушкаше с меча си падналите зашеметени бойци. Смайлс го пресрещна; Ботъл видя, че двата й ножа са плувнали в кръв.
Някои от падналите бавно се надигаха, тръскаха глави и храчеха кръв. Ботъл се преви и заповръща.
— Фидлър… кучи син такъв!
Закашля се. Стомахът му засега поне се беше успокоил. Той вдигна глава и видя крачещия към Стрингс сержант Мозел — кипеше от яд.
— Бяхме ги спипали! Тъкмо щурмувахме проклетата сграда!
— Щурмувайте оная тогава! — сопна се Стрингс и посочи сградата от другата страна на улицата. — Само се дръпнаха, всеки момент ще последва нов залп…
Мозел изруга, махна с ръка на тримата останали му пешаци — Мейфлай, Флашуит и Уру Хела — и всички затичаха към входа на сградата.
Стрингс зареждаше нова стрела в арбалета си — този път с острилка на върха.
— Балгрид! Кой е останал в отделението ти?
Едрият маг се обърна към него и се олюля.
— Какво? Не те чувам! Какво?
— Тавос Понд!
— Тук, сержант. Значи Мейби, ммм, Балгрид — но от ушите му тече кръв. Лютс падна, но ще оживее, с малко цяр. Сержант, вече не играем…
— При Гуглата ще играете. Разкарай Лютс — насам идва ново отделение. Останалите — с мен…
— Балгрид е глух!
— По-добре да беше ням — имаме ръчни сигнали, забрави ли? Напомни му го на тоя кучи син! Ботъл, помогни на Тар. Кътъл, завлечи Корик ей до онзи ъгъл и ни изчакайте. Смайлс, зареди — искам проклетото ти оръжие да е заредено и да си отваряш очите за всичко, което мърда от покривите надолу.
Ботъл се надигна и отиде при Тар, който се мъчеше да се измъкне от развалините — част от стената се беше срутила върху него, но бронята и шлемът му, изглежда, бяха устояли. Сипеше проклятия, но не личеше нещо да го боли.
— Дай ръка…
— Добре съм — отвърна ефрейторът, изпъшка и измъкна крака си. Още стискаше късия меч: на върха му беше залепнало валмо косми, покрито с прах, капеше. — Виж ти. — Той посочи с меча към улицата. — Даже Кътъл е млъкнал вече.
— Фид нямаше избор — рече Ботъл. — Много стрели бяха и…
— Не се оплаквам, Ботъл. Изобщо. Нали видя Бордюк? И Хъб? Можеше да сме ние, ако бяхме първи.
— Бездната да ме вземе дано, не помислих за това.
Извърна глава към идващото отделение полутежка пехота — на сержант Корд, полка на Ашок и прочие.