— Какво стана тук, в името на Гуглата?
— Засада — отвърна Ботъл. — Сержант Стрингс трябваше да събори една сграда. С проклетия.
Корд се опули.
— Проклета морска пехота.
Обърна се и тръгна към присвилия се насред улицата Стрингс, Ботъл и Тар тръгнаха след него.
— Престроихте ли се? — попита Корд. — Вече сме зад вас.
— Готови сме, но предай назад. Гъмжи от засади. Леоман е решил да ни даде всяка улица и сграда срещу много кръв. Юмрук Кенеб би могъл да реши отново да прати напред сапьорите, под прикритието на морската пехота, да събарят сгради — така ще е най-безопасно.
Корд се огледа.
— Най-безопасно? Богове подземни. Ефрейтор Шард, чу го Фид. Тичай да докладваш на Кенеб.
— Слушам, сержант.
— Синн — продължи Корд към момичето до тях, — прибери го тоя нож, той вече е мъртъв.
Тя само го погледна, докато ножът й срязваше десния показалец на мъртвия воин. Вдигна го пред очите си да го огледа и го прибра в кесията на колана си.
— Хубаво момиченце си имате — изсумтя Стрингс. — И при нас имаше една такава.
— Шард! Задръж! Прати Синн с донесението!
— Не искам да се връщам! — викна Синн.
— Лошо. — Корд отново се обърна към Стрингс. — Ще се слеем с тежките на Мозел, зад вас.
Стрингс кимна.
— Добре. Отделение, да пробваме следващата улица, а?
Ботъл преглътна да надвие новия пристъп на гадене и тръгна с останалите към Корик и Кътъл. „Богове, това вече ще е наистина гадно.“
Сержант Геслер я надушваше. Голямата беда в нощта. Надушваше я — в непроницаемия мрак от зейналите прозорци и врати и по съседните улици от двете им страни, където се придвижваха други отделения, по грохота на ожесточените схватки. Но пред самите тях нямаше никакво движение, никакъв звук — нищо. Вдигна дясната си ръка, сви два пръста и замахна рязко надолу. Чу зад себе си трополенето на ботуши по каменната настилка, единият чифт сви вляво от него, другият — отдясно, тропотът секна, щом войниците стигнаха до сградите от двете страни. Трут отляво, Пела отдясно, с насочени арбалети, с очи, вперени в отсрещните покриви и горните прозорци.
Нов сигнал и Сандс притича и клекна до него.
— Е? — попита Геслер и за хиляден път съжали, че Сторми го няма.
— Лошо — изсъска Сандс. — Засади.
— Добре, но нашата къде е? Върни се и доведи Моук с отделението му. И Тъг… Искам тежките да прочистят тези сгради, преди всичко да се е изсипало отгоре ни. Имаме ли сапьори с нас?
— Отделението на Том Тиси има — отвърна Сандс. — Ейбъл, Джъмп и Гъп, макар че те решиха да станат сапьори едва тази нощ, преди камбана някъде.
— Страхотно. И са им дали муниции?
— Да, сержант.
— Лудост. Добре. Доведи и отделението на Том Тиси. Чух вече, че една проклетия изгърмя — може да е единственият начин.
— Ясно, сержант. Ей сега се връщам.
Отделения с оредял състав и нощно сражение в чужд, враждебен град. Адюнктата да не би да си беше изгубила ума?
На двайсет крачки встрани, Пела се присви до някаква кирпичена стена. Стори му се, че засече движение в един от високите прозорци отсреща, но не беше сигурен — не толкова, че да подаде сигнал за тревога. Можеше като нищо да е перде, развяно от вятъра.
„Само че… няма много вятър.“
Прикова очи точно в този прозорец и бавно надигна арбалета.
Нищо. Само тъмнина.
Отекнаха далечни взривове — някъде от юг. „Трябваше да натиснем силно и бързо напред, а сме затънали тука, само на една улица от пролома. Геслер е прекалено предпазлив.“
Чу дрънчене на оръжия и тропот на ботуши — идваха още отделения. Отклони за миг очи от прозореца и видя как сержант Тъг повежда тежките си пехотинци към отсрещната сграда. Трима притичаха до вратата на сградата, до която се беше долепил той. Джъмп, Гъп и Ейбъл. Пела видя в ръцете им „острилки“ — и нищо друго. Присви се още по-ниско и отново насочи вниманието си към прозореца. Изруга под нос; очакваше някой от тримата да хвърли граната през зейналия вход.
Отделението на Тъг нахлу в сградата — последваха викове, дрънчене на оръжия, крясъци…
След тях — нови, този път от сградата зад гърба му, щом тримата сапьори нахлуха вътре. Той се присви още повече… „Не, тъпаци! Не ги внасяте вътре… хвърляте ги!“
Рязък пукот, прах и камъчета се посипаха по стената зад Пела, във врата му. Нови крясъци. Стената отново се разтърси… Той се присви още по-ниско, вдигна отново очи към отсрещния прозорец…
… и едва успя да зърне мигновения блясък…
… да се стъписа изненадан…
… от свистящата право към него стрела… Главата му се отметна назад, шлемът издрънча в стената. Нещо смътно и размазано се мярна в горния ръб на полезрението му и веднага изчезна. Чу как арбалетът му издрънча на каменните плочи в краката му, миг след това усети далечната болка, щом коленете му се удариха в камъните, кожата се обели от удара… беше го правил това веднъж, като дете, когато си играеше в задната уличка. Падна и си охлузи коленете на мазните мръсни плочи…