Толкова мръсни, с всичките болести и зарази, скрити в тях… майка му толкова се ядоса… ядоса се и се уплаши. Трябваше да отидат при знахар, а това струваше пари — пари, които беше спестила, за да се преместят. В по-добра част на бедняшкия квартал. Мечта, свършила само защото си беше ожулил коленете.
Също като сега. А тъмнината се сгъсти.
„О, мамо, ожулих си коленете. Без да искам. Без да искам, мамо. Ожулих си коленете…“
В сградите от двете страни изригна адът и Геслер залегна. Щом първият взрив стихна, погледна надясно и видя Пела. Стрела го беше пронизала в челото и тъкмо беше рухнал на колене и изпускаше оръжието си. После се свлече на една страна.
От сградата зад него хвърчаха шрапнели, след тях — още по-лошо — избухна „подпалвач“, бесен червен пламък изригна през прозорците на долния етаж. Врясъци — някой изхвърча навън, обгърнат в пламъци — малазанец, — затича, размахал ръце… право към Моук и отделението му…
— Бягай! — изрева Геслер, надигна се и насочи арбалета.
Моук беше извадил пелерината-дъждобран — войниците му тичаха към горящия… не виждаха… „Торбата… мунициите…“
Арбалетът в ръцете му изтрещя. Металната стрела порази сапьора в корема, а торбата с взривовете вече падаше.
Той залитна назад, просна се по гръб, извъртя се и отново се надигна на крака.
Моук, Стакър, Роув. Бърнт, Гуано и Мъд. „Мъртви. Само парчета месо и натрошени кости.“ Нечий шлем, още с главата в него, изхвърча, натресе се в близката стена, завъртя се и падна.
— Трут! След мен! — Геслер махна с ръка и затича към сградата, в която бяха нахълтали пешаците и откъдето шумотевицата от битката вече ехтеше още по-яростно. — Виждаш ли Сандс? — изрева на боеца, докато презареждаше арбалета.
— Н-не, сержант. Пела…
— Пела е мъртъв, момче. — Видя Том Тиси и онова, което бе останало от отделението му — Тюлип и Рамп: тичаха към входа да помогнат на Тъг и тежките му пехотинци. „Добре, на Том поне умът му не се е размътил…“
Сградата, погълнала Ейбъл, Джъмп и Гъп, беше цялата в пламъци, зноят се изливаше навън като кипнала течност, „Богове, какво са взривили вътре?“
Нахълта през входа, закова се на място. Бойните дни на сержант Тъг бяха свършили — пронизали го бяха с копие малко под гърдите. Избълвал беше кървава жлъчка, преди да издъхне. До вътрешния вход към някакъв коридор лежеше Робело, с премазана глава. По-навътре, извън полезрението, останалите от тежката пехота се биеха.
— Задръж, Трут — изръмжа Геслер. — И ни прикривай отзад с тоя арбалет. Тиси, давай.
Другият сержант кимна и даде знак на Тюлип и Рамп.
Нахълтаха в коридора.
Хелиан залитна зад Урб, а той изведнъж се спря — все едно да се натресеш в стена — и тя отскочи и тупна по задник.
— Проклет вол такъв!
Изведнъж около тях се появиха войници, изтегляха се от ъгъла на улицата, влачеха падналите си другари.
— Кой? Какво…?
Някаква жена приклекна до нея.
— Аз съм Хано. Загубихме си сержанта. И Соублоун. И Тоулс. Засада…
Хелиан се опря на рамото на Хано и се изправи. Тръсна глава.
— Така. — Нещо хладно и твърдо се изпъна в нея, все едно гръбнакът й се превърна в меч или копие, „или каквото там няма да се огъне, не, ще се огъне може би, но няма да се пречупи. Богове, колко ми се гади!“ — Включвай се в отделението ми. Урб, кое отделение бяхме?
— Представа нямам, сержант.
— Все едно, с нас си, Хано. Засада значи? Добре, дай да им разкажем играта на тия кучи синове. Тъчи, Бретлес, изваждайте гранатите, дето ги свихте…
Близнаците я изгледаха — самата невинност и възмущение, отчаяно усилие… и измъкнаха мунициите от торбите.
— Те са димки, сержант, и един трошач — измънка Тъчи. — Само това…
— Димки? Идеално. Хано, водиш ни в сградата, откъдето нападат тия копелета. Тъчи, хвърляш твоята пред нея. Бретлес, хващаш фланга и правиш същото. Няма да се мотаем — няма дори да влезем бавно и предпазливо. Искам го бързо, ясно ли е? Бързо.
— Сержант?
— Кажи, Урб?
— Нищо. Само… просто… готов съм.
„Е, това прави поне един. Знаех си, че ще го намразя този град.“
— Вадете оръжията! Време е да убиваме хора.
— Оставихме всички назад — каза Галт.
— Стига си хленчил — сопна се сержант Балм и отри потта и праха от очите си. — Просто улеснихме останалите. — Изгледа навъсено бойците от отделението си. Дишаха тежко, но нямаше нищо сериозно. Бяха забърсали онази засада бързо и мръсно, както го искаше.