Бяха на втория етаж, в стая, пълна с топове плат — цяло състояние коприни. Лоуб каза, че били от Даруджистан, моля ви се. Проклето цяло състояние, а повечето от него вече бе плувнало в кръв и поръсено с парчета човешко месо.
— Викам да проверим горния етаж — рече Троутслитър и огледа щръбките по дългите си ножове. — Чух някакво шумолене отгоре май.
— Добре, вземи Уидършинс. Детсмел, ти при стълбите. Ще ги прикриваш и ще ни съобщаваш, ясно? Чуеш ли някакво стържене горе, идваш при нас, но не и преди да си ни предупредил. Ясно?
— Кат’ бял ден, сержант.
— Добре, вървете. Галт, ти стой до прозореца и наблюдавай каквото е срещу теб. Лоуб, същото при онзи прозорец. Чака ни още боклук и ще го остържем всичкия.
След малко тропането на ботуши горе спря и Детсмел извика от коридора, че Троутслитър и Уидършинс слизат. След десетина секунди и тримата се върнаха в стаята с коприните.
— Сержант… — почна Троутслитър.
— Какво?
— Открихме нещо. Не ни харесва. Трябва да го видиш и ти.
Балм въздъхна и се изправи.
— Галт?
— Там са, да, и на трите етажа.
— Лоуб?
— И тук същото. И на покрива, един с фенер.
— Добре. Продължавай наблюдението. Троутслитър, води. Детсмел — обратно в коридора. Уидършинс, направи някаква магия.
Тръгна с Троутслитър към дъното на коридора със стълбата. Етажът горе беше нисък, по-скоро таванско, отколкото етаж. Много стаи, стените — от дебел кирпич.
Троутслитър го отведе до една стена при някакви големи делви и бурета.
— Тука ги намерихме. — Бръкна зад едно от буретата и вдигна фуния, изрязана от някакъв вид суха кратуна.
— И какво? — попита Балм.
Войникът изрита едно от буретата.
— Буретата са пълни. Но делвите са празни. Всичките.
— И какво?
— Зехтин.
— Да де. Градът е прочут с него. И?
Троутслитър хвърли фунията настрана и извади нож.
— Виждаш ли тия мокри петна по стените? Ето тук. — Посочи с върха на ножа и изчегърта мазилката. — Глината е мека, измазана е наскоро. Тези стени са кухи.
— В името на Финир, човече, какво искаш да кажеш?
— Че тези стени — цялата сграда, е пълна със зехтин.
— Пълна? Със… със зехтин?
Троутслитър кимна.
„Пълна със зехтин? Някакъв тръбопровод през мазетата? Не, в името на Гуглата, Балм, не ставай идиот.“
— Троутслитър, мислиш, че и други сгради са фрашкани с това? Така ли мислиш?
— Мисля, сержант, че Леоман е превърнал Ю’Гатан в огромен капан. Иска ни тук, вътре, да се бием на улиците, да се набутаме навътре и навътре и…
— Но следовниците му?
— Какво следовниците му?
„Но… това означава, че…“ Припомни си — лицата на враговете, фанатизма, налудничавия блясък в очите от опиата.
— Бездната да ни вземе!
— Трябва бързо да намерим Кенеб, сержант. Или капитаните. Трябва да…
— Знам, знам. Да се махаме оттук, преди онзи кучи син с фенера да го е хвърлил!
Беше започнало мръсно, за да стане още по-мръсно. Все пак след първоначалното стъписване, докато засадите се разкриваха една след друга и забавяха напредването на отделенията морска пехота, частите на Юмрук Кенеб и Юмрук Тене Баралта бяха щурмували, прегрупираха се и натиснаха отново навътре — сграда след сграда, улица след улица. Някъде напред, знаеше Кенеб, онова, което все още бе останало от морските пехотинци, проникваше още по-навътре, врязваше се в отбраната на фанатизираните зле въоръжени и напълно недисциплинирани воини от ренегатската армия на Леоман.
Беше чул, че са обзети от разпалена с опиат ярост, че се бият без оглед на раните и че никой не отстъпва — загиваха на място. Нещо, което беше очаквал, честно казано. Последен отпор, героична мъченическа отбрана. Точно затова беше избран Ю’Гатан, точно това представляваше той и винаги щеше да представлява това.
Щяха да вземат този град. Адюнктата щеше да получи първата си истинска победа. Кървава, жестока, но все пак победа.
Стоеше на улицата, малко по-навътре от пролома в стената, руините димяха зад гърба му, и гледаше колоната ранени и изпаднали в безсъзнание войници, връщани в лагера при лечителите, гледаше настъпващата през подсигурените вече райони свежа пехота и напред, където се вихреше битката, стягаща малазанския юмрук около Леоман и следовниците му, около последните живи останки на въстанието.
Видя как офицерът от Червените мечове, Лостара Юил, поведе три отделения към далечния грохот на битката. И Тене беше тук, говореше с капитан Кайндли.
Кенеб беше пратил напред Фарадан Сорт, да се съедини с предните отделения. Предстоеше втора среща, близо до самия дворец, и дано всички да следваха бойния план.