Чуха се крясъци, тревожни викове — зад гърба му! Извън пролома! Юмрук Кенеб рязко се обърна и видя огнения вал, вдигнал се в мъртвата зона зад крепостната стена — там, където воините на Леоман бяха изкопали тесния дълбок ров. Заровени делви със зехтин започнаха да избухват от рова, запръскаха горяща течност във всички посоки. Кенеб видя как изтеглящите се ранени се пръснаха покрай рова, някои горяха. Писъци, рев, побеснели пламъци…
Изпълненият му с ужас поглед улови някакво движение вдясно, горе на покрива на най-близката сграда, с лице към руините от пролома. Човек, с фенер в едната ръка, с горящ факел в другата — накичен с овързани стъкленици, обкръжен от делви, с изпънати напред ръце… изрита няколко от високите глинени делви… видя въжетата, свързали ги с глезените му… после тежестта преметна човека през ръба.
Към развалините на пролома.
И долу изведнъж изригнаха пламъци, заприиждаха на вълни…
И Кенеб видя, по още покриви и по крепостните стени, още хора — хвърляха се един след друг долу. Падаха, а след тях — огън и рев… още пламъци изригнаха от бастионите и се понесоха бясно във всички посоки, като огнен потоп.
Зноят го помете и Кенеб залитна. Зехтинът под отломките на падналата стена и рухналите сгради изведнъж пламна. Проломът се затваряше, демонски огън заизригва в плътна стена.
Кенеб се огледа с нарастващ ужас и видя неколцина тръбачи от личния му състав — бяха се свили зад грамада камъни. Затича към тях и зарева:
— Свирете отбой! Проклети да сте! Свирете отбой!
На северозапад от Ю’Гатан Темъл и ескадрон уикски воини препускаха нагоре по склона към пътя за Лотал. Не бяха видели никого. Нито една човешка душа не бягаше от града. Конните воини на Четиринадесета го бяха обкръжили изцяло. Уикци, сети, Изгорените сълзи. Измъкване нямаше да има.
Темъл остана доволен, като разбра, че адюнктата разсъждава като него. Внезапен удар, силен като нож, забит в гърдите, право в сърцето на този прокълнат бунт. Чули бяха взривяващите се муниции — силно, по-силно, отколкото се очакваше, видели бяха изригналите нагоре черни облаци дим, повечето от южната стена на Ю’Гатан.
Спряха на пътя и видяха следите от масовото бягство, точило се оттук преди няколко дни.
Блясък на огнена светлина, далечен тътен като от небесен гръм — и всички като един се обърнаха към града. А там, зад каменните стени, се издигаха огнени стълбове: от бастионите, след това — сграда след сграда навътре, още и още пламъци.
Темъл зяпна, потресен от това, което виждаше, от това, което бе разбрал чак сега.
Една трета от Четиринадесета армия беше в града. Една трета.
Мъртва.
Юмрук Блистиг стоеше на пътя до адюнктата. Повдигаше му се неудържимо и това чувство извираше от място, за което бе повярвал, че е оставил зад себе си — когато стоеше на стените на Ейрън и гледаше избиването на армията на Колтейн. Безнадежден, безпомощен…
— Юмрук — отсече адюнктата, — още войници да запълнят рова.
Той се сепна, извърна се и даде знак на един от адютантите — жена; тя вече бе чула заповедта, кимна и се отдалечи на бегом. „Да се справим с изкопа, добре. Но… какъв смисъл има?“ Проломът беше запушен с нова стена, този път от огън. И още огън се вдигаше около целия град, започваше от терасите на самите крепостни стени, избухваха сгради, изригващото от тях горящо масло вдигаше ужасен рев, мяташе тухли, които сами по себе си бяха смъртоносни горящи снаряди. А ето, че вече, още по-навътре, на пресечки и покрай по-широките улици, пламваха още сгради. Една, точно зад двореца, избухна, към небето изригнаха гейзери горящо масло, разпръснаха нощния мрак и оголиха небесата и търкалящите се по тях черни облаци.
— Нил, Недер… — изхриптя адюнктата, — съберете маговете — всички, до един! Пламъците в пролома да се изгасят. Искам…
— Нямаме силата, адюнкта — прекъсна я Недер.
— Старите земни духове умират — добави Нил. — Бягат от пламъците. От изгарящата болка. Всички умират или бягат. Нещо скоро ще се роди тук…
Пред тях град Ю’Гатан изгряваше като ден. Злокобен, ужасен ден.
Кашлящи, олюляващи се ранени войници, носени и влачени през гъстата гмеж — но нямаше накъде да продължат. Кенеб стоеше и гледаше зяпнал — въздухът изгаряше очите му — трупащата се около него тълпа. Неговите войници. Седемстотин, осемстотин. Къде бяха останалите?
Знаеше.
Нямаше ги. Мъртви бяха.
В улиците напред се виждаше само огън, изригваше от сграда на сграда, изпълваше нажежения въздух с безумния си смях — демонски смях, хищен и нетърпелив.
Трябваше да направи нещо. Да измисли нещо… но тази горещина, този ужасен пек… дробовете му отчаяно се издуваха въпреки разкъсващата болка след всяко напрегнато вдишване. Дъх след дъх, но самият въздух сякаш беше умрял, целият живот сякаш бе изсмукан от него.