Балм го фрасна по темето.
— Всичко това на теория? Загуби ни толкова време за глупости? Богове подземни, Уидършинс, ще ми се да те убия на място. — Изправи се. — Да продължаваме, докато можем. При Гуглата да върви този проклет дворец — да заемем отсрещната уличка, и като дойде теоретичният елементал, можем да му стиснем ръка и да го прокълнем в несъществуващата Бездна. Хайде… А ти, Уидършинс, нито дума повече, ясно?
Войникът тичаше, обвит в пламъци. Бягаше от болката, но нямаше къде да отиде. Капитан Фарадан Сорт вдигна арбалета и пусна стрелата. Нещастникът падна. Пламъците още подскачаха по него, изпичаха кожата му до черно, прогаряха плътта. Тя хвърли безполезното оръжие настрана.
— Последната стрела.
Новият й лейтенант с дългото име Мадан’Тул Рада не отвърна нищо — черта, с която Фарадан започваше да привиква и която май й допадаше.
Не и сега обаче, след като скоро щяха да се изпекат.
— Добре. Този маршрут го задраскваш — и съгледвачите ми свършиха. Ни напред, ни назад и както изглежда — ни наляво, ни надясно. Предложения?
С вкиснато лице и отпуснал челюст, Мадан’Тул Рада опипа с език един гнил кътник, изплю се и примижа срещу пушека, после смъкна кръглия си щит и огледа очуканата му повърхност. Вдигна отново очи, бавно се огледа и отвърна:
— Не.
Чуваха вятъра над себе си — пищеше, вихреше се и фучеше над града, увличаше пламъците нагоре — огромни огнени опашки, които свистяха като гигантски мечове през гърчещите се пелени дим. Все по-трудно и по-трудно ставаше да се диша.
Изведнъж лейтенантът вдигна глава към огнената стена нагоре по улицата и се изправи.
Фарадан Сорт се обърна натам и веднага видя онова, което беше видял — странно черно петно, което се разширяваше сред пламъците; огнените езици потръпваха назад и замираха, а петното ставаше все по-тъмно, кръгло… и от самата му среда се появи олюляваща се фигура в овъглени кожени дрипи.
Тръгна залитайки към тях, пламъците танцуваха около буйната й коса — танцуваха, но без да я опърлят. Фарадан Сорт видя, че е момиче, и го позна.
— Тази е от отделението на Корд. Синн.
— Как го направи? — попита Мадан’Тул Рада.
— Не знам. Но да се надяваме, че ще може да го направи пак. Войник! Насам!
Най-горният етаж се срути с грохот сред облак от прах и пушеци — точно там, където се беше присвил Боул. Дори не го беше видял как пада, подозираше Хелиан. „Щастливец.“ Погледна през рамо към отделението си. Покрити с мехури, червени като сварени омари. Смъкната броня, захвърлени оръжия — беше прекалено горещо, за да ги държат. Морска и тежка пехота. Самата тя — единственият сержант. Двама ефрейтори — Урб и Рийм — посърнали. Всички — с червени кръгове около очите — жадно смучеха свършващия въздух. „Колко още? Богове, какво не бих дала за една глътка точно сега. Нещо хубаво. Хладно, деликатно… пиянството иде бавно, крадешком, мами те кроткият сън, сладък като последната глътка в раздраното гърло. Богове, поет съм, стане ли дума за пиене, о, да!“
— Така. Натам вече е блокирано. Да хващаме по онази проклета задна улица…
— Защо? — попита сърдито Тъчи.
— Защото там не виждам пламъци, затова. Продължаваме да се движим, докато не можем повече, ясно?
— Защо просто не спрем тук — рано или късно ще ни затрупа друга сграда.
— Виж какво — изръмжа Хелиан. — Ти ако щеш спри, но аз ще продължа. Щом искаш да мреш сам, мри.
И тръгна.
Всички я последваха. Нищо друго не им оставаше.
Осемнадесет войници — Стрингс ги беше превел. Още три засади, кървави и безмилостни, и ето, че вече се бяха присвили пред портите на двореца, които зееха широко отворени, като огромна паст, пълна с огън. Над тях се издигаха гъсти валма дим. Ботъл, на колене, задъхан, бавно огледа войниците. Неколцина от тежката, цялото отделение на Стрингс и повечето от бойците на сержант Корд, плюс морските пехотинци, оцелели от отделението на Бордюк.
Бяха се надявали, молили се бяха дори, да пристигнат и да заварят други отделения — които и да е, още оцелели, надвили проклетата стихия… дотук, „Само дотук, нищо повече. Щеше да е достатъчно.“ Но бяха сами, без никакъв признак, че някъде другаде други малазанци са успели.
Ако Леоман от Вършачите беше в двореца, трябваше вече да е на пепел.
— Кръмп, Мейби, Кътъл, при мен — заповяда Стрингс. — Други сапьори? Не? Някой да носи муниции? Добре, току-що проверих моите — восъкът е много омекнал и става все по-мек — всичко ще гръмне, и точно това е планът. Всичко, освен подпалвачките — тях ги хвърляй — в пастта на тоя дворец…
— Какъв е смисълът? — попита намръщено Корд. — Не че искам да кажа нещо, обаче…