— Искам да се опитам да гръмна дупка в този ад — изритваме го назад и влизаме през дупката, докато я има — Гуглата знае докъде ще ни отведе. Не виждам никакъв огън зад двореца и това ме устройва. Нещо напротив?
— Умно. Ти си гений. Само да не си бях хвърлил шлема.
Няколко души се изсмяха. „Добър знак.“
След това — хрипливи кашляния. „Лош знак.“
Някой изкрещя, Ботъл се обърна и видя някакъв мъж с провиснали по него бутилки, държеше бутилка и в едната си ръка, и горяща факла в другата — и крачеше право към тях. А бяха захвърлили арбалетите.
Бел от отделението на Корд изрева и се втурна към фанатика.
— Назад! — изкрещя Корд. — Всички!
Бел се носеше срещу мъжа. Сблъскаха се на двадесетина крачки от групата и паднаха.
Ботъл залегна, превъртя се, блъсна се в някого.
Съсък и нови крясъци. Ужасни крясъци. И вълна от зной, изгарящ и свиреп, като дъх от ковашка пещ.
Стрингс сипеше проклятия и пълзеше, повлякъл със себе си торбите.
— Далече от двореца! Всички!
— Без мен! — изръмжа Корд. — Трябва ви помощ.
— Добре. Всички останали! Шестдесет, седемдесет крачки най-малко! Повече, ако можете! Бягай!
Ботъл се надигна и видя как Стрингс и Кътъл затичаха към портите на двореца. „Шестдесет крачки? Нямаме шестдесет крачки…“ Пламъците вече поглъщаха сградите във всички посоки, накъдето и да погледнеше.
Все пак колкото може по-далече. Затича.
Някой го стисна за лявата ръка и го завъртя.
Геслер. А зад него Том Тиси и още войници.
— Какво правят тия глупаци? — викна Геслер.
— Гърмят… дупка… През огъня…
— Крастави богове на Бездната! Сандс — пазиш ли си още мунициите?
— Да, сержант…
— Проклет глупак. Дай ги тука…
— Не — намеси се Трут и застана между двамата. — Аз ще ги взема. Минавали сме през огън и преди, нали, сержант? — Дръпна торбата от ръцете на Сандс и затича към портите…
А там Стрингс и Кътъл отстъпваха — горещината беше неудържима, пламъците изригваха на бели стълбове към тях.
— Проклет да е! — изсъска Геслер. — Онзи огън не беше такъв…
— Трябва да се махаме! — викна Ботъл.
След миг всички бягаха… освен Геслер, който тичаше към сапьорите пред портата. Ботъл се поколеба. Трябваше да види…
Трут стигна до Кътъл и Стрингс, дръпна торбите от ръцете им, метна ги през рамо, после извика нещо и затича към портите.
Двамата сапьори побягнаха назад й хванаха и Геслер, който изглеждаше решен да последва новобранеца си. Повлякоха го назад. Той се дърпаше, явно искаше да последва Трут…
Но Трут вече беше скочил в пламъците.
Побягнаха.
А дворецът зад тях изригна.
Нагоре и навън. Огромни каменни късове полетяха към небето.
Блъснат във въздуха от свирепия напор на вятъра, Ботъл се претърколи сред отскачащи от уличното платно парчета зид, крайници и крака, лица, широко отворени усти, всички крещяха… безмълвно. Никакъв звук… нито… нищо.
Ужасна болка в главата му, шипове, забиващи се в ушите му, натиск в слепоочията, черепът му — готов да се пръсне…
Вятърът изведнъж се обърна, задърпа след себе си огнени пелени, настъпи към него от всички улици. Натискът отслабна. И пламъците заотстъпваха, гърчеха се като пипала.
Въздухът замря.
Ботъл се закашля, надигна се и се обърна.
Центъра на двореца го нямаше, беше се пръснал, имаше само прах и пушеци.
— Давай! — изкрещя Стрингс и гласът му се разнесе на левги. — Давай! Всички! Напред!
Вятърът се върна внезапно, с писък, който преля във вой, и ги тласна напред.
Дънспароу първа стигна до портите на храма и ги разтвори широко. Огнените взривове огряваха хоризонта из целия град… навсякъде между градските стени.
Задъхан, с разтуптяно сърце и сякаш с нож, извиващ се безмилостно в корема, Коураб Билан Тену’алас последва Леоман и малазанката в храма на Скалисара. Л’орик бе на две крачки зад него.
„О, не. Не Скалисара — Кралицата на сънищата. Скалисара, богинята покровителка на зехтина, нямаше да… не, тя нямаше да позволи това. Не и… това.“
А нещата бяха започнали да добиват смисъл. Ужасен, отвратителен смисъл, като наместващи се дялани камъни, издигащи се в стена между човечността… и онова, в което се бе превърнал Леоман от Вършачите.
Воините — онези, които бяха яздили с тях, които бяха живели с тях още от самото начало на въстанието, които се бяха сражавали редом с тях срещу малазанците, които и сега все още се биеха като демони по улиците — всички те щяха да загинат. Ю’Гатан, целият този град… щеше да загине.
Забързаха по централния пасаж, в наоса, от който лъхаше студен прашен вятър — вятър, който сякаш идеше отникъде и отвсякъде едновременно. Вонеше на плесен, на гнило и смърт.