Леоман рязко се извърна към Л’орик.
— Отвори портал, Върховен маг! Бързо!
— Не трябва да правиш това — заговори Коураб на пълководеца си. — Тази нощ трябва да умрем. В бой, в името на Дрижна…
— Гуглата да го вземе Дрижна! — изръмжа Леоман.
Л’орик го гледаше, все едно го виждаше, все едно го разбираше за първи път.
— Момент.
— Нямаме време за това!
— Леоман от Вършачите — заговори невъзмутимо Върховният маг. — Ти си се спазарил с Кралицата на сънищата. Необмислен ход. Тази богиня не се интересува кое е добро и кое — лошо. И да е имала някога сърце, отдавна го е захвърлила. А сега ме въвлече в това — използва ме, за да може и една богиня да ме използва. Аз не…
— Порталът, проклет да си! Ако имаш възражения, Л’орик, постави ги пред нея!
— Всички те ще умрат — възкликна Коураб. — За да живееш ти.
— За да живеем ние, Коураб! Няма друг начин — нима мислиш, че малазанците щяха да ни оставят? Все едно къде и колко далече ще избягаме? Благодаря на прашните крака на Гуглата, че Нокътят все още не е ударил, но не смятам да преживея остатъка от живота си в страх! Аз бях телохранител, проклет да си — онова беше нейна кауза, не моя!
— Воините ти… очакваха да се биеш редом с тях…
— Нищо такова не са очаквали. Тия глупаци искаха да умрат. В името на Дрижна. — Озъби се презрително. — Нека мрат тогава! И още по-добре — ще отведат със себе си половината армия на адюнктата. Ето я твоята слава, Коураб! — Посочи вратите на храма. — Искаш да се присъединиш към тези глупаци ли? Искаш да усетиш как зноят разкъсва дробовете ти, как се пръскат очите ти, как кожата ти цвърчи? Искаш кръвта ти да кипне в жилите?
— Доблестна смърт, Леоман от Вършачите, сравнена с това.
Леоман изръмжа и отново се обърна към Л’орик.
— Отвори портала и не се бой, не съм й давал обещания за теб, освен да те доведа тук.
— Огънят извън този храм оживява, Леоман — отвърна магът. — Може да не успея.
— Шансовете ти намаляват с всеки миг — викна Леоман.
В очите му имаше паника. Коураб се взря в нея. Изглеждаше толкова… не на място. На това лице, за което бе мислил, че познава толкова добре. Всяко възможно изражение. Гняв, хладна насмешка, презрение, унес от дима на дъранг. Всяко изражение… освен това. Паника.
Всичко се срутваше и Коураб усещаше, че се дави. Че затъва все по-дълбоко, посяга към светлина, която става все по-далечна, по-смътна.
Л’орик изсъска някакво проклятие и се извърна към олтара. Камъните му сякаш засияха в сумрака, тъй нови, мраморът тъй непознат — от някой друг континент, предположи Коураб — прорязан с пурпурни жили, които сякаш запулсираха. Зад олтара имаше кръгло езерце, водата вдигаше пара.
Въздухът над олтара се завихри.
Тя ги очакваше от другата страна. Светлината потръпна, отразена сякаш от водата в езерцето, после порталът се разтвори, погълна олтара, ушири се, заизвива се черен и затрептя. Л’орик изохка, притиснат от невидимо бреме.
— Не мога да удържа толкова дълго! Виждам те, Кралице!
Отвърна му плавен хладен глас:
— Л’орик, сине на Оссерк. Не търся оброк от тебе.
— Какво искаш тогава?
Миг, в който порталът потръпна, а после:
— Ша’ик е мъртва. Богинята на Вихъра вече я няма. Леоман от Вършачите, въпрос към теб. — Нов тон се долови в гласа й, нещо, наподобяващо ирония. — Ю’Гатан — това, което направи тук — това ли е твоят Апокалипсис?
Пустинният воин се намръщи.
— Ами… да. — Сви рамене. — Не толкова голям, колкото се надявахме…
— Но може би достатъчен. Л’орик. Ролята на Ша’ик, Търсачката на Дрижна, е… свободна. Трябва да бъде заета…
— Защо? — попита навъсено Л’орик.
— За да не обсеби мантията нещо друго, нещо… по-нежелано.
— А вероятността за това?
— Застрашителна.
Коураб се вгледа във Върховния маг, усети пороя от мисли зад челото му, неведоми последици се подреждаха като късчета мозайка след думите на богинята.
— Имаш избраница.
— Да.
— Някоя, която… се нуждае от закрила.
— Да.
— В опасност ли е тя?
— И то голяма, Л’орик. Всъщност намеренията ми са предусетени и времето ни може би вече е изтекло.
— Добре. Приемам.
— Пристъпи напред тогава. Ти и другите. Не се бавете — и аз самата съм ужасно изтощена от поддържането на този път.
С изпепелена душа, Коураб видя как Върховният маг влезе в портала и се стопи във вихрушката на тъмното разлато петно. Леоман се обърна към него и промълви почти умолително:
— Приятелю…
Коураб Билан Тену’алас поклати глава.
— Нима не чу? Друга Ша’ик… нова Ша’ик…