— И ти и за нея ли ще намериш нова рат, Леоман? Нови глупци, които да поведеш на смърт? Не, с теб свърших, Леоман от Вършачите. Вземи си малазанската курва и се махнете от очите ми. Избирам да умра тук, с моите приятели воини.
Дънспароу стисна ръката на Леоман.
— Порталът се срива, Леоман.
Воинът, последният предводител на Дрижна, се обърна и двамата с жената прекрачиха в портала. Стопиха се… и не остана нищо.
Нищо освен странния вихрещ се вятър, понесъл прашни демони по инкрустирания под.
Коураб примига, огледа се. Извън храма светът сякаш свършваше, извисяваше се в писък предсмъртният му вик. „Не… не предсмъртен вик. Нещо друго…“
Чу друг някакъв звук — по-близък, от един страничен проход — и измъкна ятагана си. Пристъпи към завесата и с върха на оръжието отмести плата.
И видя деца. Присвити, сгушени едно до друго. Десет, петнайсет… шестнайсет. Осаждени лица, ококорени очи, всички го гледаха.
— О, богове — промълви той. — Забравили са ви.
„Всички са ви забравили. Всички, до едно.“
Прибра оръжието и пристъпи към тях.
— Добре. Ще си намерим място, нали? И ще изчакаме това да свърши.
„Нещо друго…“ Грохот, смъртта на сгради, воят на огъня, виещи ветрове. „Това е отвън, светът отвън, тези… духове подземни, Дрижна…“
Отвън родилните викове на Апокалипсиса се извисиха в писък.
— Там! — извика Троутслитър и посочи.
Сержант Балм примига, димът и горещината пареха като натрошено стъкло в очите му, и едва успя да различи десетина души, които пресичаха улицата пред тях.
— Кои са?
— Малазанци — отвърна Троутслитър.
Глас зад Балм:
— Страхотно, още миди за варене. Чудесна нощ ни чака…
— Като казах да мълчиш, Уидършинс, не се шегувах. Добре, давай да ги пресрещнем. Може да не са толкова объркани като нас.
— Тъй ли? Я виж кой ги води! Онази пияница, как й беше името? Сигурно са тръгнали да търсят кръчма!
— Сериозно, Уидършинс! Още една дума и ще те изкормя!
Грамадната лапа на Урб падна на рамото й, стисна, завъртя я рязко и Хелиан видя тътрещото се към тях отделение.
— Слава на боговете — изхриптя. — Тия поне трябва да знаят накъде вървят…
Сержантът им се приближи. Залиташе. Далхониец, с лице, зацапано със спечена кал.
— Аз съм Балм. Накъдето и да сте тръгнали, с вас сме!
Хелиан се намръщи.
— Чудесно. Значи скоро всички съвсем ще се сварим.
— Намерихте ли изход?
— Аха. Ей по онази уличка.
— Страхотно. Какво има там?
— Там е единственото място, където не гори, далхонийски манастирски плъх такъв! — Махна на бойците си и продължиха. Скоро видяха някакъв огромен зацапан със сажди купол и след малко вече вървяха покрай храмове с широко зейнали врати — люлееха се и се тресяха под напора на горещия като пещ вятър. Малкото дрехи, които още носеше, бяха започнали да димят, опърлени конци стърчаха от грубата тъкан. Усещаше миризмата на полуизгорялата си коса.
Някакъв войник я догони. Стискаше два дълги ножа в облечените си в ръкавици ръце.
— Няма да ни ругаеш сержанта — изръмжа й. — Той ни доведе чак дотук.
— Никой доникъде не ви е довел, идиот проклет. И ако не криеш някоя бутилка изстудено вино под дрипите си, бягай да дразниш някой друг.
— Пияна беше по-добра — измърмори той и я остави.
„Аха. Пиян всеки е по-добър.“
В другия край на рухналия дворец левият крак на Лимп беше заклещен от хлъзнал се каменен блок и крясъците му бяха толкова силни, че надмогваха свирепия вой на вятъра. Корд, Шард и още неколцина го измъкнаха, но беше ясно, че кракът му е счупен.
Напред имаше нещо като площад, място за градско тържище навярно, а по-натам, зад висока каменна стена, се издигаше огромният купол на храм. Останки стопен златен варак капеха като дъжд от ръбовете на купола. Тежка пелена черен дим бе надвиснала над всичко и куполът сякаш се рееше във въздуха, огрян от пламъци и осажден. Стрингс даде знак на всички да се съберат.
— Тръгваме към онзи храм. Може и да не помогне — проклетата огнена стена идва насам. Такова нещо не бях виждал. — Закашля се и се изхрачи. — Все едно, друго не мога да измисля.
— Сержант. — Ботъл се намръщи. — Усещам… нещо. Живот. В онзи храм.
— Добре, сигурно ще трябва да се бием, за да си спечелим място да умрем. Страхотно. Може би ще са достатъчно да ни избият всички, а това не е толкова зле.
„Не, сержант. Съвсем друго е. Но все едно.“
— Давай да се опитаме да минем през този площад.
Изглеждаше лесно, но въздухът им свършваше, а ветровете, прииждащи на вълни през площада, бяха убийствено горещи, стените на околните сгради не предлагаха никакъв завет. Ботъл разбираше, че може да не успеят. Зноят раздираше очите му, сипеше се като пясък в гърлото му с всеки хриплив дъх. През заслепяващата болка успя да зърне появилите се отдясно човешки фигури, изскачаха от облаците дим. Десет, петнайсет, десетки, изсипваха се на площада, някои обгърнати в пламъци, други — размахващи копия.