„Какво?“
— Капитане — прошепна той. — Капитан Фарадан Сорт.
— Да! Хайде, изправи се, Юмрук!
Над Ю’Гатан се трупаше огнен щорм. Блистиг в живота си не беше виждал такова нещо. Пламъци — гърчещи се, завихрени, плющяха с дългите си пипала и разбиваха вълните пушеци. Яростни ветрове разнищваха облаците и ги разпръсваха на червени искри.
Зноят… „Богове подземни, това се е случвало и преди. Този прокълнат от Гуглата град…“
Един от ъгловите бастиони се взриви в огромно огнено кълбо, късове зид заподскачаха, заизвиваха се във въздуха, нагоре…
Вятърът, който ги връхлетя отзад, накара всички на пътя да залитнат. В лагера шатрите се откъсваха от въжетата си, политаха във въздуха и се понасяха на лудешки вълни към Ю’Гатан. Цвилеха коне; вдигащите се пелени от пясък и прах плющяха като в най-свирепия щорм.
Блистиг се озова паднал на колене. Нечия ръка в метална ръкавица го стисна за яката на наметалото и го извъртя. Взря се в лице, което в първия миг не позна. Кал, пот и сълзи, лице, изкривено от паника… Адюнктата.
— Изтегли лагера! Всички!
Едва успя да я чуе, но кимна, обърна се срещу вятъра и заслиза с усилие към пътя. „Нещо скоро ще се роди, каза Нил. Нещо…“
Адюнктата крещеше. Нови заповеди. Нил и Недер се разминаха с него, забързани към адюнктата.
Първоначалният порив на вятъра леко беше затихнал — този път по-дълго дихание, устремено към града и кипящия огнен ад.
— Там има войници! — крещеше адюнктата. — Отвъд разлома! Искам ги вън!
Детето Гръб се закатери по склона, Бент и Роуч тичаха от двете му страни.
И ето, че още хора се втурнаха и подминаха Юмрука. Хундрили. Магьосници, вещици. Пронизителни викове, несвързана реч, потекла в подмолни течения, трупаща се сила, изригваща от изтерзаната земя. Юмрук Блистиг се извърна натам… ритуал, магия, какво правеха? За миг погледът му пробяга към суматохата в лагера, той видя офицери сред залитащите войнишки фигури не бяха глупци. Вече се изтегляха…
Гласът на Нил от пътя:
— Усещаме я! Тук има някой! Духове подземни, такава сила!
— Помогнете й, проклети да сте!
Една вещица изпищя и лумна, обгърната в пламъци на пътя. След миг двама магьосници, присвити близо до него, се стопиха пред очите му и се разсипаха на бяла пепел. Блистиг ги зяпна с ужас. „Помогнете й? На кого? Какво става?“ Отдръпна се в края на пътя.
И успя да види, в средата на разлома в каменната стена, тъмно петно сред пламъците.
Огън засвятка около друга вещица и мигновено угасна, щом… нещо се затъркаля над всички на пътя — прохладна, сладка сила — като милостив дъх на божество. Дори той, Блистиг, презиращият всякаква магия, успя да усети тази извираща мощ, тази ужасна, красива воля.
Изтласка назад пламъците в пролома и разтвори вихрещ се черен тунел.
От който се затътриха фигури.
Недер беше паднала на колене до адюнктата — единственият човек, който все още стоеше на пътя — и Блистиг видя как момичето се обърна към Тавори, чу го как каза:
— Това е Синн. Адюнкта, това дете е Върховен маг. И не го знае дори…
Адюнктата се обърна и видя Блистиг.
— Юмрук! Станете. Отделенията и лечителите — напред. Веднага! Те излизат. Юмрук Блистиг, разбирате ли ме? Трябва им помощ!
Той се надигна на колене, повече не успя. Взря се в жената. Беше само силует, светът зад нея бе само пламъци, ръмжащ огнен щорм, все по-силен. Нещо студено, разкъсало ужаса, изпълни гърдите му.
Видение.
Успя само да зяпне.
Тавори изръмжа, после се обърна към застаналото до нея мършаво хлапе.
— Гръб! Намери офицери долу в лагера ни! Трябва ни…
— Да, адюнкта! Седемстотин деветдесет и един, адюнкта. Юмрук Кенеб. Юмрук Тене Баралта. Живи. Отивам да доведа помощ.
И вече тичаше покрай Блистиг, надолу по склона, и псетата тичаха по петите му.
„Видение. Поличба, да. Вече знам какво ни чака. В другия край. В другия край на този дълъг, дълъг път. О, богове…“
Вече се беше обърнала с гръб към него. Беше се вторачила в горящия град, към жалката виеща се колона оцелели, залитащи от тунела. Седемстотин деветдесет и един. От три хиляди.
„Но тя е сляпа. Сляпа за онова, което виждам аз.“
„Адюнктата Тавори. И един изгарящ свят.“
Вратите се разтвориха с трясък и нахлу вълна от пушек и зной. Димът се завъртя под купола, дърпан и теглен от странични течения. Коураб пристъпи пред сгушилите се деца и извади ятагана си.
Чу гласове — малазански — и миг след това видя фигури, появили се от сумрака в коридора. Войници, с жена начело. Щом видяха Коураб, спряха.
Някакъв мъж подмина жената. По опърленото, покрито с мехури лице личаха следи от татуировка.