— Аз съм Ютарал Галт — изхриптя гласът му. — Парду…
— Предател — изръмжа Коураб. — Аз съм Коураб Билан Тену’алас, Вторият на Леоман от Вършачите. Ти, парду, си предател.
— Има ли вече значение. Бездруго всички сме мъртви.
— Стига — каза някакъв войник с катраненочерна кожа на завален ерлий. — Троутслитър, иди го убий тоя глупак…
— Почакайте! — извика воинът парду и наведе глава. — Сержант. Моля ви. Няма смисъл от това…
— Тези кучи синове ни вкараха в този капан, Галт — изръмжа сержантът.
— Не — каза високо Коураб. — Леоман от Вършачите ни вкара в това. Той и никой друг. Ние… всички бяхме предадени…
— А къде се крие? — запита онзи, когото нарекоха Троутслитър, стискаше два дълги ножа и го гледаше убийствено със светлосините си очи.
— Избяга.
— Темъл ще го хване тогава — рече Ютарал Галт и се обърна към сержанта. — Те са обкръжили града…
— Няма полза — прекъсна го Коураб. — Той не тръгна натам. — Посочи зад себе си, към олтара. — Магически портал. Кралицата на сънищата… го взе оттук. Него и Върховния маг Л’орик, и една малазанка, Дънспароу…
Вратите се разтвориха отново и малазанците се обърнаха вихрено, щом се разнесоха още гласове — болезнени викове, задавено кашляне, проклятия — и се отпуснаха. Още техни другари, разбра Коураб. Още проклети врагове. Но парду беше прав. Единственият враг сега беше огънят. Обърна се рязко и изгледа децата, присвити, с изпълнени с ужас очи, и отново се завъртя — нямаше какво да им каже. Нищо, което си струваше да чуят.
Ботъл залитна в храмовия коридор и ахна. Студен прашен въздух профуча покрай него… откъде, как?… А после Кътъл отново затръшна вратите и изруга, беше си опарил ръцете.
Напред, при входа към залата с олтара, стояха още малазанци. Балм и отделението му. Пияницата от Картуул, Хелиан. Ефрейтор Рийм и още неколцина от тежката пехота на Соублоун. А зад тях, в самия наос — самотен воин бунтовник и зад него — деца.
„Но въздухът — въздухът…“
Корик и Тар помъкнаха Стрингс покрай него. Мейфлай и Флашуит отново бяха извадили огромните си ножове. А бунтовникът хвърли настрана ятагана си и оръжието кухо издрънча на плочките на пода. „Богове подземни, един от тях се предаде!“
От каменните стени се излъчваше зной — огнената буря отвън нямаше да пощади и този храм за много дълго. Последните двадесет крачки около ъгъла на храма до предната фасада едва не ги бяха убили — никакъв вятър, въздухът — изпълнен с пукота на взривяващи се тухли, пламъците сякаш се захранваха от самия въздух, ревяха по улиците, извисяваха се на спирали нагоре, гърчеха се над града като огромни качулати змии. А звукът — още го чуваше зад стените, все по-близо — звукът… беше ужасен. Ужасен.
Геслер и Корд спряха до Балм и Хелиан, и Ботъл се доближи, за да чуе.
— Някой тук да почита Кралицата на сънищата? — попита Геслер.
Хелиан сви рамене.
— Допускам, че е малко късно да започвам тепърва. Все едно, Коураб Билан Тену’алас — ето този, пленникът ни — каза, че Леоман вече бил сключил сделка с нея. Разбира се, тя може би не си пада по фаворити…
Стресна ги внезапен пукот — олтарът току-що се беше пръснал — и Ботъл видя, че Кръмп, безумецът саботьор, още пикае върху него.
Хелиан се изсмя.
— Все едно, задраскай и тази идея.
— Ташаците на Гуглата — изсъска Геслер. — Някой да иде да го убие тоя кучи син, моля ви.
Забелязал внезапното им внимание, Кръмп попита съвсем невинно:
— Какво има?
— Трябва да си кажем една-две думи с теб. — Кътъл се намръщи. — За стената…
— Вината не е моя! Никога не бях използвал „проклетии“!
— Кръмп…
— А и името ми не е това, сержант Корд. Името ми е Джамбър Боул и бях Висш маршал в Нередовните на Мот…
— Е, вече не си в Мот, Кръмп. И не си вече и Джамбър Боул. Вече си Кръмп и гледай да свикваш.
Глас зад Ботъл:
— Нередовните на Мот ли каза?
Ботъл се обърна и кимна на Стрингс.
— Да, сержант.
— Богове подземни, него пък кой го е наел?
Ботъл сви рамене и го изгледа за миг. Корик и Тар го бяха пренесли през входа на наоса и сержантът се беше облегнал на една колона, изпружил пред себе си ранения си крак. Лицето му беше пребледняло.
— Да взема да ида до онзи…
— Няма смисъл, Ботъл — стените ще се взривят. Усещам зноя, дори през тази проклета колона. Удивително е, че въздухът тук… — Гласът му затихна и Ботъл видя как сержантът се намръщи, после опря длани на плочките на пода. — Ха!
— Какво има?
— Хладен въздух, излиза между плочите.
„Крипти? Подземия? Но въздухът там би трябвало да е мъртъв…“
— Ей сега се връщам, сержант — рече той, обърна се и тръгна към пропукалия се олтар. От малкия басейн зад него се вдигаше пара. Тук вече успя да усети вятъра, въздушните течения, вдигащи се от пода. Спря и се смъкна на четири крака.