И отпрати сетивата си надолу, за да потърси искри живот.
Надолу, през плътно улегнали пластове отломки, а след това — движение в мрака, проблясък на живот. Обзет от паника, слизаше все надолу и надолу; втурналият се нагоре въздух профучаваше покрай мазна козина — плъхове. Бягащи плъхове.
„Бягащи. Накъде?“ Сетивата му се понесоха надолу, през пластовете развалини, забърсаха същество след същество. Мрак, въздишащи струи хладен въздух. Миризми и ек, и влажен камък…
— Чуйте! — извика Ботъл и се изправи. — Трябва да пробием през пода! С каквото ви е подръка — трябва да го пробием!
Изгледаха го, все едно е полудял.
— Пробиваме надолу! Този град — изграден е върху руини! Трябва да намерим път надолу — през тях — проклети да сте — този въздух идва отнякъде!
— Ние какво, да не сме мравки? — изръмжа Корд.
— Долу има плъхове — видях през техните очи — видях! Кухини, пещери… проходи!
— Какво си направил! — Корд тръгна настръхнал към него.
— Задръж, Корд! — изсумтя Стрингс. — Чуйте го. Ботъл… можеш ли да проследиш един от тези плъхове? Можеш ли да го държиш във властта си?
Ботъл кимна.
— Но под този храм има каменни основи — трябва да пробием…
— Как? — попита намръщен Кътъл. — Току-що се отървахме от всичките си муниции!
Хелиан зашлеви, един от войниците си.
— Ти, Бретлес! Още ли държиш онази трошачка?
Всички сапьори в залата скочиха и се обърнаха към Бретлес. Той се огледа паникьосано и измъкна изпод дрехата си клинообразен шип с бронзова обшивка.
— Отдръпни се от него! — изрева Стрингс. — Всички. Всички освен Кътъл. Кътъл, можеш да го направиш, нали? Без грешки.
— Никакви — отвърна Кътъл и предпазливо взе шипа от ръката на Бретлес. — Някой все още да има меч? Нещо достатъчно твърдо и остро, за да пробие плочите…
— Аз. — Каза го воинът бунтовник. — Имах по-скоро — ето го там. — Посочи.
Ятаганът се озова в ръцете на Тюлип и той заудря по плочите с настървеност, от която се разхвърчаха във всички посоки инкрустирани скъпоценни камъни. Успя да разкърти в пода груба ъгловата дупка.
— Достатъчно, дръпни се, Тюлип. Всички, отдръпнете се колкото може по-близо до външните стени и покрийте лицата, очите и ушите…
— По колко ръце ще ни трябват според теб? — изръмжа Хелиан.
Смях.
Коураб Билан Тену’алас ги зяпна, все едно си бяха изгубили ума.
Отекващ пукот разтърси храма и отгоре се посипа прах. Ботъл погледна и видя езиците на пламъците, заблизали през цепнатината на купола, който започваше да хлътва.
— Кътъл…
— Виждам го. Молете се тази трошачка да не го срути целия на главите ни.
Вдигна шипа.
— Ботъл, накъде искаш да сочи?
— Към олтара. Там има кухина, два или три разтега надолу.
— Три? Богове подземни. Е, ще видим.
Външните стени бяха нажежени като пещ, рязко пращене и пукот изпълни въздуха, щом храмът започна да се сляга. Чуваха скърцането на каменните основи — хлъзгаха се надолу под неустоимия натиск. Зноят се усилваше.
— Броя от шест! — извика Кътъл и запълзя назад.
„Пет… четири… три…“
Трошачката се взриви сред убийствен дъжд от каменни парчета и късове плочи. Бойците завикаха в паника, децата запищяха, прах и дим изпълни въздуха… и след това, от пода — шум от срутващи се отломки, удрящи се в някакви неща долу, отскачащи и търкалящи се, надолу и надолу…
— Ботъл! — викна Стрингс.
Ботъл отново запълзя — напред, към зейналата дупка. Трябваше да намери друг плъх. Някъде там, долу. „Плъх, който душата ми да може да яхне. Плъх, който да ни изведе.“
Не каза на другите какво друго беше усетил, пробягало крадешком между искрите живот сред безкрайните пластове на мъртвия, заровен долу град — все надолу и надолу — въздухът, изригващ оттам и вонящ на развала, непрогледният мрак, тесните криви проходи. „Надолу. Всички плъхове бягат надолу. И нито един, нито един достижим, пълзят и бягат, навън, на воля, в нощния въздух. Нито един.“
„Плъховете ще избягат. Дори когато няма къде да отидат.“
Носеха покрай Блистиг ранени и обгорели войници. Болка и шок, напукана разтворена плът, жълто-червена като препечено месо — което, осъзна той изтръпнал, си беше точно това. Бяла пепел от коса и косми — по крайници, на мястото на веждите, по опърлени темета. Почернели останки от дрехи, ръце, стопени на дръжките на оръжия — искаше да се обърне, отчаяно искаше да избяга, но не можеше.
Стоеше на хиляда и петстотин крачки от пътя и ивиците горяща трева покрай него, а все още усещаше горещината. По-натам някакъв огнен бог поглъщаше небето над Ю’Гатан — Ю’Гатан, който се срутваше, стапяше се на шлака — и смъртта на града бе толкова ужасна за очите му, колкото колоната оцелели войници на Кенеб и Баралта.