Ако не беше командирът му, щеше да се е изгубил, Коураб го знаеше.
Облечена в ръкавица ръка му махна и той смуши коня, и се изравни с Леоман.
Закачуленото и увито в плат лице се извърна, покритите с кафява кожа пръсти дръпнаха зацапаната коприна от устата и думите излетяха гръмко, та да може Коураб да ги чуе:
— Къде сме, в името на Гуглата!
Коураб зяпна, примижа и въздъхна.
Пръстът й предизвикваше драма, заорал тежка бразда по здраво отъпканата пътека. Мравките се пръскаха настрани объркани и Сеймар Дев гледаше как пълзят в паника, възмутени от атаката, гледаше войниците, вдигнали глави и разтворили челюсти, готови сякаш да предизвикат боговете. Или в този случай — една жена, която бавно издъхваше от жажда.
Лежеше на една страна в сянката на фургона. Беше малко подир пладне и въздухът се бе затаил. Зноят беше отнел всичките й сили. Едва ли щеше да може да продължи атаката си срещу мравките и щом го осъзна, за миг изпита съжаление. Сеенето на смут сред иначе предсказуеми, ограничени и жалки дребни живи твари приличаше на жест, изпълнен някак с достойнство. Е, достойнство чак едва ли, но беше интересно. Богоподобни мисли, да ознаменуват сетния й ден сред живите.
Някакво движение привлече вниманието й. Прахта на пътя потръпна и този път слухът й долови усилващ се тътен, отекващ като глинени тимпани. Тук, на Угарат Одан, пътят не беше от най-оживените. Беше диря, останала от отдавна забравени векове, когато кервани бяха разорали десетките бразди между десетки градове, на които древният Угарат бил центърът, и всичките тези градове, освен Кайхум на бреговете на самата река Угарат, бяха загинали преди хиляда или повече години.
Все пак един самотен ездач едва ли щеше да й донесе спасение, защото тя бе жена с обилни женски чарове — и беше сама. Понякога, казваха, разбойници и грабители минавали по тези общо взето забравени пътища. Разбойниците обаче бяха прочути с невеликодушието си.
Тътенът на копитата се приближаваше, все по-силен, после ездачът забави и миг след това зноен облак прах се завихри над Сеймар Дев. Конят изцвили — звук, изпълнен с някаква странна злост — и последва по-тихо тупване: ездачът скочи на земята. Много леки и тихи стъпки доближиха към нея.
Какво беше това? Дете ли? Жена?
Нова сянка се плъзна над хвърляната от фургона и Сеймар Дев извърна глава към фигурата, която заобиколи колата и я изгледа отгоре.
Не. Нито дете, нито жена. Може би не беше и мъж, прецени тя. Привидение, с дрипава бяла кожа, заметната на невероятно широките рамене. Меч от очукан кремък, вързан на гърба му, с увита в кожа дръжка. Тя примига да види по-добре, но яркото слънце зад него я надви. Мъж като великан. И стъпваше като пустинна котка. Видение от кошмар, халюцинация.
А сетне той заговори, но не на нея, явно:
— Ще трябва да почакаш за храната си, Хавок. Тази още е жива.
— Хавок умрели жени ли яде? — попита прегракнало Сеймар. — С кого яздиш?
— Не „с кого“ — отвърна великанът. — „Кого.“ — Приближи се и се наведе над нея. Имаше нещо в ръцете му — мях, — ала тя усети, че не може да откъсне очите си от лицето му. Остри черти, прорязани и нашарени с татуировка от строшено стъкло, дамгата на избягал роб. — Видях фургона ти — продължи той на речта на пустинните племена. — Но къде е животното, което го е теглило?
— Във фургона — отвърна тя.
Той остави меха до нея, изправи се, отиде и се наведе да погледне.
— Вътре има мъртвец.
— Да. Умря.
— Той е теглил този фургон? Нищо чудно, че е умрял.
Тя се пресегна и придърпа меха. Издърпа запушалката. Топла, благословена вода.
— Виждаш ли онези два лоста до него? — попита, след като преглътна. — Като ги натискаш, колата се движи. Мое изобретение.
— Не е ли трудно? Защо си наела старец да го върши?
— Беше потенциален вложител. Искаше сам да види как действа.
Великанът изсумтя и я изгледа замислено.
— Справяхме се чудесно — продължи Сеймар. — Отначало. Но после се счупи. Предавката. Мислехме да е само половин ден, но той ни беше откарал много далече, преди да издъхне. Мислех да се върна пеш, но си счупих крака…
— Как?
— Ритнах колелото. Все едно, не мога да вървя.
Той продължаваше да я гледа вторачено, като вълк окуцял заек. Тя отпи още глътка вода.
— Ще ме насилиш ли? — попита го.
— Кръвното масло кара един воин Теблор да изнасилва. Нямам кръвно масло. Не съм взимал жена насила от години. От Угарат ли си?