„Как е могъл да направи това? Леоман от Вършачите, ти превърна името си в проклятие, което никога няма да умре. Никога.“
Някой беше дошъл до него и след дълга пауза Блистиг се обърна. И се намръщи. Нокътят, Перла. Очите му бяха зачервени — дъранг, не можеше да е друго, защото беше останал в палатката си, в другия край на лагера, безразличен сякаш към тази жестока нощ.
— Къде е адюнктата? — попита с тих, дрезгав глас Перла.
— Помага при ранените.
— Прекършена ли е? Гърчи ли се на колене в калта, прогизнала от кръв?
Блистиг го изгледа. Тези очи — дали бяха плакали? Не. Дъранг.
— Повтори го, Нокът, и няма да останеш жив задълго.
Високият мъж сви рамене.
— Погледни тези изгорени бойци, Юмрук. По-зле са от издъхващи.
— Лечителите са сред тях. Магьосници, вещици, от ротата ми…
— Някои рани не могат да се изцерят.
— Ти какво правиш тук? Върни се в палатката си.
— Загубих приятел тази нощ, Юмрук. Ще ида, където сам реша.
Блистиг извърна глава. Загубил приятел. А всички тези над две хиляди малазански войници? „Кенеб изгуби повечето си морски пехотинци и сред тях — безценни ветерани. Адюнктата изгуби първата си битка — о, имперските архиви ще го отбележат като велика победа, унищожението на последните останки от бунта на Ша’ик. Но ние, ние, които сме тук тази нощ, ние ще знаем истината до края на живота си.“
„А адюнкта Тавори съвсем не е свършила. Видях го.“
— Върни се при императрицата — каза Блистиг. — Кажи й истината за тази нощ…
— И какъв ще е смисълът от това, Юмрук?
Той отвори уста да отвърне — и я затвори.
— Дужек Едноръкия ще бъде известен, а той на свой ред ще докладва на императрицата — каза Перла. — Засега обаче по-важното е Дужек да знае. И да разбере, в което съм сигурен.
— Какво да разбере?
— Че Четиринадесета армия не може вече да бъде смятана за боеспособна сила на Седемте града.
„Истина ли е?“
— Това тепърва ще се разбере — отвърна той. — Все едно, въстанието е съкрушено…
— Леоман избяга.
— Какво?!
— Избягал е. В Лабиринта на Д’рисс, под закрилата на Кралицата на сънищата — само тя знае, предполагам, каква ще й е ползата от него. Признавам, и това ме безпокои — боговете по природа в повечето случаи са непредсказуеми, а тя — повече от всички. Тази подробност ме… терзае.
— Стой тук тогава и се терзай.
Блистиг се обърна и тръгна към вдигнатите набързо болнични шатри. Гуглата да го вземе този проклет Нокът. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Как можеше да знае такива неща? Леоман… жив. Какво пък, това навярно можеше да подейства в тяхна полза, името му може би щеше да се превърне в проклятие и за хората на Седемте града. Предателят. Командирът, избил собствената си армия.
„Но това сме. Виж Върховния Юмрук Пормквал, в края на краищата. Да, неговото престъпление беше глупост. А на Леоман… чисто зло. Ако такова нещо изобщо съществува.“
Щормът продължаваше да бушува, изригваше вълни от зной, които изпепеляваха околността. Стените на града бяха изчезнали… защото никоя съградена от човешки ръце стена не можеше да устои на гнева на този демон. Далечно бледо отражение се виждаше на изток. Слънцето, изгряващо да срещне своето чедо.
Душата му бе яхнала гърба на някакво дребно нищожно същество, пиеше сила от малко, бясно пулсиращо сърчице и гледаше през очи, пронизващи мрака. Като някакъв далечен призрак, свързан с най-тънката верига, Ботъл усещаше собственото си тяло някъде далече горе, хлъзгаше се през шистите, одраскано и нарязано, с мъртвешки бледо лице, с напрегнати очи. Ожулени разкървавени длани го дърпаха надолу — собствените му, беше сигурен в това — и чуваше движещите се зад него войници, детския плач, стърженето на токи, запъващите се ремъци на войнишки торби, чегъртането по зида, пълзенето.
Нямаше представа колко дълбоко са се спуснали. Плъхът търсеше най-широките, най-високи проходи по дирята на виещия, свистящ вятър. Ако горе в храма бяха останали хора, изчакващи реда си да влязат в този тунел, редът им така и нямаше да дойде, защото самият въздух вече беше пламнал и скоро храмът щеше да рухне, да затрупа овъглените им тела с топящ се камък.
Стрингс щеше да е сред тези жертви, защото бе настоял да тръгне последен, след Коураб Билан Тену’алас. Ботъл си помисли за тези последни, изпълнени с паника мигове, преди да се вдигнат облаците прах и да завалят парчетата от купола…