— Ботъл!
— Търся! — Надолу, през пукнатини и проломи, лов на живот. Топлокръвен живот. Докосна леко, а после се вкопчи в безмълвното същество: плъх, охранен и здрав… но побъркан от ужас. Надмогна жалката му защита, стегна в желязна хватка душата му — плахата, тръпнеща искрица, достатъчно силна обаче, за да се пресегне извън убежището си от плът и кости. Умна и странно горда, стоплена от близостта на събратята си, от властта на господаря на котилото, но всичко вече беше изпаднало в хаос, поривът да се оцелее беше надвил всичко друго.
Тича лудешки надолу по дирята, гони щедрите миризми във въздуха…
И изведнъж се обърна, започна отново да се катери нагоре и Ботъл усети душата му в хватката си. Съвършено застинала и податлива, след като вече бе пленена. Наблюдаваща, любопитна, спокойна. Нещо много, много повече имаше в живите същества — винаги го беше знаел. А толкова малко хора можеха да ги разбират като него, толкова малко можеха да се пресегнат и да се вкопчат в такива души и с това да открият онази странна плетеница на доверчивост, смесена с подозрение, на страх — с любопитство, на потребност — с вярност.
Не водеше на смърт това мъничко същество. Нямаше да го стори, не можеше, и то като че ли разбра, като че ли усети вече една по-голяма цел на живота си, на съществуването си.
— Хванах я — чу Ботъл собствения си глас.
— Слизай тогава!
— Още не. Тя трябва да изпълзи нагоре… за да ни поведе обратно…
— Богове подземни!
— Започвайте да осиновявате деца, войници — викна Геслер. — Искам по едно между всеки от нас, след Кътъл, тъй като Кътъл ще е веднага след Ботъл…
— Оставете ме последен — каза Стрингс.
— Кракът ти…
— Точно така, Геслер.
— Имаме други ранени — имаме и кой да ги води и да ги влачи. Фид…
— Не. Тръгвам последен. С този пред мен трябва да затворим тунела, иначе огънят ще ни подгони…
— Има бронзови капаци. Покриваха басейна — обади се Коураб Билан Тену’алас. — Ще остана с теб. Двамата ще затворим изхода с тях.
— Предпоследен? — изръмжа някой. — Ти току-що уби Фид и…
— И какво, малазанецо? Ако ми се разреши, бих тръгнал и последен. Стоях редом до Леоман…
— Това ме устройва — прекъсна го Стрингс. — Коураб, двамата с теб ще се оправим.
— Задръж. — Хелиан се наведе към Ботъл. — Няма да сляза там. По-добре някой да ме убие тук…
— Сержант…
— Няма начин. Долу е пълно с паяци…
Чу се как нечий юмрук изпращя в челюст, нечие тяло рухна на пода.
— Урб, ти току-що нокаутира сержанта.
— Познавам я от отдавна. Тя е добър сержант, каквото и да мислите.
— Щом казваш.
— Заради паяците е. Няма начин да слезе — трябва да й запуша устата и да я вържа — ще я влача сам…
— Щом тя е добър сержант, Урб, как се държиш с лошите?
— Не съм имал друг сержант и смятам да си остане така.
Долу, в широката цепнатина, която беше усетил Ботъл, плъхът издращи и се опита да продължи, но цепнатината беше… прекалено ниска? Не, щяха да изпълзят през нея, а там, по-надолу — нещо като скосена камера и долната половина на вход… Той отпрати плъха натам и през входа…
— Хванах го! Има улица! Част от улица — не знам докъде…
— Все едно! Хайде, води ни, проклет да си! Излизат ми мехури навсякъде! Побързай!
„Добре. Защо не? Най-малкото ще се спасим за още няколко мига.“ Хлъзна се в дупката. Зад него — гласове, стържещи ботуши, съскане от болка, щом плътта се допреше до нажежен камък. Смътно:
— Колко гореща е водата в басейна? Ври ли вече? Не? Добре, който е с манерка или мях, пълни…
В цепнатината… докато плъхът ситнеше по наклонената, осеяна с камъни улица, под покрив от плътен слой отломки…
Ботъл усети как тялото му се провря през процепа и се спусна надолу, на улицата. Камъни, хоросан и глинени чирепи под дланите му — жулеха и режеха, докато пълзеше напред. Хора бяха вървели някога по този широк булевард, в някой отдавна отминал век. Коли бяха трополили тук, конски копита бяха чаткали и бе мирисало на вкусно. От готварски пещи в околните къщи, от добитък, подкаран на тържищата. Крале и бедняци, велики магове и амбициозни жреци. „Всичко е свършило. Станало е на прах.“
Улицата се наклони рязко там, където калдъръмът се беше изкъртил, бе хлътнал, за да запълни подземна камера… не, стар канал, иззидан с тухли, и тъкмо в този канал бе пропълзял плъхът му.
Той избута настрана парчетата калдъръм и се спусна в шахтата. Засъхнали фекалии в тясното плитко корито под него, черупки на мъртви насекоми запращяха, щом запълзя напред. Бял гущер, дълъг колкото лакътя му, пробяга с шумолене и се скри в странична цепнатина. Челото му се допря до нишки паяжина, толкова здрава, че го спря за миг, преди да изпука и да се скъса. Усети как нещо леко кацна на рамото му, пробяга по гърба му и скочи.