Чу зад себе си как Кътъл се закашля в праха, засипал го с внезапния порив на вятъра. Някакво дете беше заплакало там назад, но вече мълчеше, чуваше се само шумолене и тежко пъшкане. Малко по-напред сектор от тунела беше пропаднал. Плъхът беше намерил изход през него и затова Ботъл знаеше, че преградата няма да е непроходима. Стигна до нея и започна да разчиства отломките.
Смайлс подбутна детето пред себе си.
— Давай напред, не спирай. Вече не е далече. — Чуваше подсмърчането на момиченцето — не плач, все още не, само прахта, толкова много вече беше тази прах, от всички хора, пълзящи напред. Отзад две малки ръце непрекъснато я докосваха по опърлените ходила и рязката болка я жегваше в краката, но това го преглъщаше, без да извика. „Проклетото хлапе нищо друго не знае, нали? И защо имат такива големи очи и те гледат така? Като прегладнели палета.“ — Продължавай да пълзиш, мъничкото ми. Още малко…
Детето зад нея, момче, помагаше на Тавос Понд, чието лице бе покрито с окървавени превръзки. Корик беше точно зад тях. Смайлс чуваше полудивия сети — не спираше да реди някаква песен. Това сигурно бе единственото, което можеше да опази тоя глупак от убийствената паника. Обичаше си родната просторна савана, нали? Не тези тесни криви тунели…
Всичко това не можеше да я притесни. Виждала беше и по-лошо. Толкова пъти, преди време, беше преживявала по-лошо. Научаваш се да разчиташ само на онова, което е пред теб, и стига пътят напред да е чист, все още има надежда, все още има шанс.
Само това тъпо момиченце да не спре. Ново подбутване.
— Продължавай, миличко. Съвсем малко остана.
Геслер пълзеше в катранения мрак и чуваше тежкото пъшкане на Тюлип пред себе си и влудяващото пеене на Кръмп отзад. На огромния Тюлип — протегнатите ръце на Геслер непрекъснато докосваха босите му стъпала — сигурно му беше доста трудно; сержантът напипваше петната кръв, които Тюлип оставяше след себе си, докато се извиваше и промушваше през тесния крив проход. Пъшкане, кашляне… не, не кашляне…
— Бездната да ни вземе, Тюлип, какво толкова му е смешното? — изсъска Геслер.
— Гъдел ме е — отвърна мъжът. — Гъделичкаш ме по петите.
— Просто продължавай напред, проклет глупак!
Зад него: идиотската песен на Кръмп продължаваше:
На Геслер му се искаше да закрещи, както крещеше някой там, напред. Да закрещи, но не можеше да събере дъх — прекалено тясно беше, прекалено зловонно, хладният доскоро въздух вече вонеше на пот, урина и на Гуглата само знае още какво. Лицето на Трут продължаваше да се връща в ума му, издигаше се пред вътрешния му взор като обвинение в смъртен грях. Той и Сторми, двамата бяха измъкнали новобранеца през толкова опасности от онова проклето въстание насам. Опазили го бяха жив, показали му бяха как да остава жив в този проклет от Гуглата свят.
„А какво прави той? Хуква в един горящ дворец. С половин дузина проклетии на гърба. Богове, за едно беше прав обаче, огънят не можа да го хване — мина през него и точно това ни спаси… досега. Издуха онзи огнен щорм назад. Спаси ни…“
Войниците около него бяха покрити с мехури, опърлени. Кашляха с всеки дъх, всмукан в полуовъглените дробове. „Но не и аз.“ Беше усетил онова божество сред бушуващия огън. Усети го, като дете, побесняло от гняв затова, че твърде скоро ще умре. „Добре, не заслужаваш нищо повече.“ Огънят не можеше да го нарани, ала това не означаваше, че е длъжен да коленичи в молитва пред него, нали? За нищо такова не беше молил. Той и Сторми, и Трут — само че Трут вече бе мъртъв. Изобщо не беше очаквал…