Кътъл зад него се обади:
— Какво има?
— Шахта. Слиза право надолу… много надолу.
— Можем ли да се спуснем?
— Плъхът може.
— Колко е широка?
— Не много. И се стеснява.
— Имаме ранени, а Хелиан още е в безсъзнание.
— Направи проверка — искам да знам колко сме. Трябват ни също ремъци, въжета, всичко. Чу ли, че храмът рухна, или ми се е счуло?
Кътъл се извъртя и започна проверката, нареди и да търсят ремъци и въжета, после отново се обърна.
— Да, рухна. Когато връхлетя вятърът. Слава на Гуглата, че се върна, иначе щяхме да се опечем или задушим, или и двете.
„Е, още не сме се измъкнали…“
— Знам какво си мислиш, Ботъл.
— Така ли?
— Мислиш ли, че има бог на плъховете? Дано. И дано да се молим добре и здраво.
Бог на плъховете. Може би. „Трудно е да се разбере при същества, които не мислят с думи.“
— Мисля, че някой от нас, някой от по-големите, по-силните, трябва да остане над шахтата. И да помогне на другите да се спуснат.
— Стига да имаме достатъчно ремъци и въже за спускане, да. Тюлип може би, или онзи, другият ефрейтор, Урб. Но няма място откъде да минат.
„Знам.“
— Ще се опитам да се спусна долу.
— Къде е плъхът?
— Долу. Стигнал е дъното. Чака. Все едно, да видим.
Привлече от Лабиринта на Тир, за да разкъса мрака, и изпълзя до самия ръб. Стената отсреща като че ли беше част от монументална сграда, камъните бяха майсторски изсечени и иззидани. Покриваха ги тук-там петна олющена гипсова мазилка, както и фризът пред мазилката. Изглеждаше почти съвършено отвесна — стесняването на отвора бе причинено от стената от неговата страна — с много по-груба фасада, с изпъкналости, останали от някакъв стар сложен орнамент. Странна среща на стилове за две сгради, стоящи толкова близо една до друга. Все пак и двете стени бяха устояли на натиска от това, че са заровени, и като че ли не бяха пострадали от налягането на пясъка и отломките.
— Добре. Може да не се окаже чак толкова зле.
— Ти да не си на двайсет години? Без стари рани, строен, смел…
— Добре де, разбрах те. — Ботъл изпълзя още напред, после измъкна и завъртя десния си крак. Изпъна го и бавно се извъртя по корем до ръба. — Проклятие, не мисля, че ще мога да…
Издатината, на която се беше подпрял, се пръсна — Ботъл изведнъж осъзна, че всъщност е гнило дърво — и той започна да се хлъзга надолу, да пропада.
Превъртя се, изрита с крака, опъна ръце. Двете му ходила се блъснаха в камъка на отсрещната стена.
И го прехвърлиха през ръба, с главата напред…
Гуглата да го…
Внезапно дръпване, плющене, после — после нещо упорито го затегли нагоре, забави падането му.
Богове! Паяжини…
Нещо издърпа лявото му рамо назад, превъртя го. Той изрита отново и усети покритата с гипс стена под крака си. Пресегна се с дясната ръка и стисна някаква издатина, която сякаш се сви като гъба под вкопчените му пръсти. Другото му стъпало се блъсна в стената и той се оттласна с крака. Гърбът му отново опря в грубия камък.
И се появиха паяците — големи колкото длан, запълзяха отвсякъде към него.
Ботъл замръзна, мъчеше се да затаи дъх.
Голи, късокраки, с цвят на светъл кехлибар — но светлина нямаше — и той изведнъж осъзна, че съществата сияят, осветени някак отвътре, като пламък на фенер зад дебело, обагрено със злато стъкло. Нападнаха го. Чу отгоре отчаяните, изпълнени с ужас викове на Кътъл.
Пресегна се с ума си и мигом се стъписа пред слепия гняв, надигащ се в тварите. И проблясъци на спомен — за плъха, любимата им жертва — измъква се някак от примките им, спуска се надолу покрай тях невиждащ, несъзнаващ стотиците очи, проследили преминаването му. А сега… това.
С разтуптяно сърце, Ботъл опипа отново. Нещо като… кошерен ум… не, голямо семейство — щяха да се струпат всички, да споделят хранителното вещество — щом се хранеше един, хранеха се всички. Не бяха познавали никаква светлина освен тази, която живееше в тях, и доскоро изобщо не бяха познавали вятъра. „Ужасени… но не и умиращи от глад, слава на Гуглата.“ Опита се да ги успокои, присви се отново от страх, щом всякакво движение секна и вниманието на всички се прикова в него. Крака, които бяха пропълзели по тялото му, се вцепениха, малки нокти се впиха здраво в кожата му.
„Спокойно. Няма защо да се боите. Злополука. Ще има още — не може да се избегне. Най-добре се махнете сега, всички. Скоро тишината ще се върне, ние ще сме преминали, този вятър ще спре и ще можете да започнете да градите отново. Моля ви… моля ви.“
Не бяха убедени.
Вятърът изведнъж секна, после горещината се спусна отгоре.