„Бягайте!“ Сътвори в ума си гледки на пожар, извлече от спомените си сцени с умиращи хора, разруха отвсякъде…
Паяците побягнаха. Три удара на сърцето — и беше сам. Нищо вече не се впиваше в кожата му освен жилави, яки като котвени въжета нишки, разкъсани пелени от паяжина. И — капеща по гърба му, от ходилата му, от ръцете му: кръв.
„Проклятие, лошо съм се одрал май.“ Болка, която вече се пробуждаше… „Навсякъде. Твърде много.“ Съзнанието избяга.
Някъде отгоре се чу:
— Ботъл!
Примига. И се събуди. Колко дълго беше висял тук?
— Чух те, Кътъл! Спускам се — малко остана май! — Сгърчил лице от болка, изпъшка и оттласна гърба си от стената.
Нещо изплющя по дясното му рамо, ужили го силно и той се присви — после усети как нещото се плъзна отдясно по гърдите му. Ремък. Чу отгоре:
— Слизам!
Корик извика назад:
— Шард, наред ли си?
Защото Шард беше започнал да ломоти несвързано — всички бяха изпитали неочакван ужас. От спирането. Движението напред беше верига към здравия разсъдък, защото означаваше, че някъде напред Ботъл продължава да пълзи, да им намира изход. Когато обаче спряха, ужасът запълзя по тях, стегна с пипалата си гърлата им и ги стисна.
Писъци, паникьосано блъскане в неподвижните камъни и тухли, пълзящи към чужди ходила ръце. Надигащи се трескаво тела.
След това — зареваха гласове, заотвръщаха — стигнали бяха до някаква шахта — трябваше им въже, колани и ремъци — щяха да се спускат.
През цялото това време Корик беше мърморил заклинанието си. Детската Песен на смъртта, сетският ритуал на прехода от хлапе към зрялост. Ритуалът, който означаваше — за момче или за момиче, все едно — гробния дънер, издълбания ковчег и нощния затвор в гробницата на кръвните близки. Заровен жив, за да умре детето, за да се роди възрастният. Изпитание срещу духовете на лудостта, червеите, които живееха у всеки човек, сгърчени там, в основата на черепа, плътно увили се около гръбнака. Червеи, които жадуваха да се събудят, да запълзят, да изровят диря в мозъка, да шепнат и да се смеят, или да запищят, или и двете.
Беше преживял онази нощ. Беше надвил червеите.
И само това му трябваше за тук. Само това му стигаше.
Беше чул червеите: ядяха умовете на войниците пред него, на войниците зад него. Впиваха се в децата, за да погълнат и тях. Да се прекърши един възрастен пред страха — не можеше да има по-жесток кошмар от това за дете, видяло такова нещо. Защото с това се късаше всяка надежда, всяка вяра.
Корик не можеше да спаси никого. Не можеше да им даде песента си, защото нямаше да знаят какво означава, а и те така и не бяха преживели една нощ в ковчег. А знаеше, че ако всичко това продължи още малко, хората ще започнат да мрат или лудостта щеше да погълне умовете им напълно, завинаги, и това щеше да убие всички останали. Всички.
Червеите бяха отстъпили и единственото, което можеше да чуе сега, беше плач — не онзи, накъсаният, а плач на облекчение — плач и ломотене. И знаеше, че са могли да го вкусят, да вкусят онова, което червеите бяха оставили след себе си, и че се молеха: „Никога вече. Махнете се, молим ви. Никога вече.“
— Ефрейтор Шард?
— К-какво, проклет да си?
— Лимп как е? Продължавам да го ритам, удрям онова, което мисля, че е ръката му, но не се движи. Можеш ли да се промъкнеш напред да провериш?
— Припаднал е.
— Как стана? Защо?
— Изпълзях върху него и му блъсках главата в пода, та да спре да крещи.
— Сигурен ли си, че е жив?
— Лимп ли? Черепът му е корав като камък, Корик.
Чу движение зад себе си и попита:
— Какво правиш?
— Ще ти го докажа. Само да извия тоя счупен крак…
Лимп изпищя.
— Радвам се, че си наред, боец — каза Шард.
— Махни се от мен, кучи сине!
— Не мене ме хвана паниката. Другия път като решиш да се паникьосваш, Лимп, само си припомни, че съм тук, точно зад тебе.
— Ще те убия някой ден, ефрейтор…
— Твоя работа. Обаче не ми се паникьосвай пак.
Корик си помисли за несвързаните звуци, които беше чул от Шард, но си замълча.
Ново стържене, после избутаха в ръцете на Корик намотка въже и ремъци — повечето опърлени. Той ги придърпа, после ги избута напред към малкото момче, присвито зад Тавос Понд.
— Бутни ги напред, момче.
— Ти — промълви хлапето. — Чух те. Слушах.
— И ти беше добре, нали?
— Да.
— Ще те науча. За другия път. Искаш ли?
— Да.
Някой беше изревал заповеди назад, заповедите бяха прорязали паниката и ужаса и хората се бяха отзовали, смъкнали бяха от себе си всичко, което можеше да се използва за въже. Разтреперан от студ под песъчливия пласт пот, Тар отпусна челото си на камъните; миришеха на прах, смесена с остатъците от собствения му страх. Щом вързопът стигна до него, той го избута напред, с усилие смъкна онова, което му бе останало, и го добави към жалката колекция, събрана дотук.