Сега поне имаха повод за чакане — не бяха спрели, защото на Ботъл са му свършили местата за пълзене. Имаха нещо, на което да се уповават.
Балгрид зад него изшепна:
— Жалко, че не вървим пак в поход през пустинята. Там поне беше широко, помниш ли?
— Да де — отвърна Тар. — И помня също как кълнеше. Сушата, слънцето…
— Слънцето, ха! Толкова съм изпечен, че никога вече няма да ме е страх от слънцето. Богове, ще коленича в молитва пред него, заклевам се. Ако свободата беше бог, Тар…
„Ако свободата беше бог. Виж ти, интересна мисъл…“
— Слава на Гуглата, че това пищене спря — каза Балм и се зачеса — щипеше го и сърбеше като някакъв леден обрив. Леден обрив — ха, това беше смешно…
— Сержант — обади се Детсмел, — всъщност ти пищеше.
— Млъкни, лъжец проклет. Не бях аз, беше детето пред мен.
— Нима? Не знаех, че говори далхонийски…
— Ще те изкормя, ефрейтор. Само още една дума, заклевам се. Богове, целия ме сърби, все едно съм се търкалял в тръни…
— Това човек го хваща след паника, сержант. Страхлива пот му казват. Да не си се и напикал? Щото ми мирише…
— Вадя ножа, Детсмел. Знаеш ли какво? Трябва само да се извъртя и няма да ме дразниш повече.
— Ти ножа си го хвърли, сержант. В храма…
— Ще те пребия с ритници тогава!
— Е, ако ще го правиш, може ли да е преди да изпълзя през локвата ти?
— Горещината печели войната — каза Коураб.
— Аха — отвърна зад него Стрингс с много слаб, хриплив глас. — Дръж.
Нещо се бутна в краката на Коураб. Той се пресегна назад и ръката му се впи в намотка въже.
— Носил си това?
— Беше увито около мен. Видях, че Смайлс го пусна, пред храма… димеше, тъй че не ме изненада…
Щом го придърпа към себе си, Коураб усети нещо мокро, лепкаво по въжето.
— Кръв ли ти тече?
— Малко. Нищо ми няма.
Коураб запълзя напред към Уидършинс. Можеше да не изостава, ако беше сам отзад, но нямаше да зареже малазанския сержант. Враг или не, такива неща не се правеха.
Беше вярвал, че всички малазанци са чудовища, страхливци и диваци. Беше чувал, че ядат мъртвите си. Но не, бяха си просто хора. Не по-различни от него. „Тиранията е в нозете на императрицата им. Тези… те всички са просто войници. Обикновени войници.“ Ако беше тръгнал с Леоман… нямаше да открие всичко това. Щеше да държи още на свирепата си омраза към всички малазанци и всичко малазанско.
Но сега… мъжът зад него умираше. Фалариец по род — поредното място, завладяно от Империята. Умираше, а нямаше как да се доближи до него, не и тук, все още не.
— Дръж — каза на Уидършинс. — Предай напред.
— Гуглата да ни вземе! Истинско въже!
— Да. Хайде, предай го бързо.
— Не ми заповядвай, кучи сине. Ти си пленник. Не забравяй.
Коураб не отговори.
Жегата се усилваше, поглъщаше тънките струи хладен въздух, които струяха отдолу. Не можеха да издържат тук дълго. „Трябва да продължим.“
— Каза ли нещо, Коураб? — обади се Стрингс.
— Не.
Кътъл се хлъзна надолу по импровизираното въже, дишаше хрипливо, напрегнато. Ботъл се добра до покритата с отломки основа на цепнатината. Беше здраво отъпкана. Объркано зашари с ръце по двете стени. Плъхът му? „А, тук“ — при дъното на стръмната отвесна стена лявата му ръка се промуши във въздуха, който лъхаше нагоре и покрай него. Сводест вход. Богове, що за сграда беше това? Свод, който удържаше тежестта на поне два — може би три — етажа каменен зид. И нито стената, нито арката се бяха огънали след всичкото това време. „Може би легендите са верни. Може би Ю’Гатан е бил наистина първият Свещен град, най-големият от всички. А когато е умрял, при Голямото клане, всяка сграда е продължила да си стои на мястото — нито камък не е срутен. Да стоят, за да ги погребат пясъците.“
Клекна и се вмъкна с краката напред през дупката. Те почти моментално опряха в нещо… развалини? — което почти изпълваше камерата зад входа. Отломки, които се накланяха и дрънчаха, разклатени от ритащите му крака.
Отпред плъхът му се надигна, сепнат от силния шум. Ботъл се пресегна с волята си, сграбчи отново душата на съществото.
— Добре, мъничето ми. Работата започва отново…
Гласът му секна.
Лежеше на гръб върху редици и редици урни, струпани толкова нависоко, че бяха само на разтег от тавана на камерата. Зашари с ръце и откри, че високите урни са запечатани с железни капаци, изкусно гравирани със спираловидни шарки. Керамиката отдолу беше гладка на допир, фино гледжосана. Щом чу вика на Кътъл, че е стигнал дъното зад него, пропълзя до средата на помещението. Плъхът се промъкна към друг сводест вход на отсрещната стена и Ботъл усети как се спусна долу и се приземи върху чист равен каменен под, след което заситни напред.