Стисна с две ръце ръба на железния капак на една от урните и го задърпа. Печатът беше здрав и усилието му не доведе до нищо. Изви ръба надясно — нищо, — после наляво. Изскърца. Завъртя още по-силно. Капакът се хлъзна, изтръгна се от печата. Изпадна натрошен восък. Ботъл дръпна капака нагоре. След като и това не доведе до нищо, продължи да го върти наляво и бързо разбра, че капакът се повдига малко по малко с всяко пълно завъртане. Опипа с пръсти и откри, че е с резба, навита в спирални жлебове в гърлото на урната. Още две завъртания и капакът се отдели. Вдигна се остра, тежка миризма.
„Позната ми е тази миризма… мед. Тези неща са пълни с мед!“ От колко ли време бяха седели тук, складирани от хора, отдавна превърнали се в прах? Бръкна и почти мигновено ръката му се натопи в хладното гъсто съдържание. Балсам против изгарянията, а вече и отговор на внезапния глад, който се събуди в него.
— Ботъл?
— Насам. Намирам се в голяма камера под правата стена. Кътъл, тук има урни, стотици. Пълни са с мед. — Извади ръката си, облиза пръсти. — Богове, все едно е съвсем пресен. Като влезеш, намажи раните си, Кътъл…
— Само ако обещаеш, че няма да пълзим през мравуняк по-натам.
— Никакви мравки няма тук. Колко сме?
— Всички налице.
— Стрингс?
— Още е с нас, макар че горещината се спуска надолу.
— Стигнали са въжето и ремъците значи. Добре.
— Да. Стига да издържат. Урб май се кани да смъкне Хелиан. На гръб.
— Другите спускат ли се?
— Да. Как се свалят тези капаци?
— Въртиш ги, наляво.
Вслуша се и чу как Кътъл отвърта един капак.
— Не може да е много старо това.
— Има глифове по тези капаци, Кътъл. Не мога да ги видя, но ги усещам на допир. Баба ми имаше един ритуален нож, използваше го във вещерството си — знаците са същите, мисля. Ако съм прав, желязото трябва да е джагътско.
— Какво?!
— Но урните — амфорите де — са от Първата империя. Гладки като яйчени черупки — ако имахме светлина, бих се обзаложил, че са небесносини. Тъй че при добро запечатване…
— Усещам още вкуса на цветя в това, Ботъл.
— Знам.
— Говориш за хиляди и хиляди години.
— Да.
— Къде е милият ти плъх?
— Търси ни изход. Има друга камера отсреща, но е отворена, празна е, искам да кажа… трябва да отидем там, да направим място за другите…
— Какво не е наред?
Ботъл поклати глава.
— Нищо, само дето се чувствам малко… странно. Срязах си малко гърба… изтръпва…
— Дъх на Гуглата! Мак трябва да има в този мед, нали? Почвам да се чувствам… богове подземни, главата ми се замая.
— Да… Предупреди другите.
Въпреки че не можеше да види нищо, Ботъл имаше чувството, че светът потръпва, върти се. Сърцето му изведнъж затупа лудо. „Проклятие!“ Запълзя към другия свод, добра се до него, издърпа се напред… падна.
Сблъсъка с каменния под го усети някак смътно, но разбра, че е паднал от над един човешки ръст височина. Спомни се някакъв остър пукот, разбра, че е бил от челото му, ударило се в плочите.
Кътъл тупна върху него и се претърколи. Пъшкаше.
Ботъл се намръщи, изпълзя настрана по пода. Плъхът… къде беше? „Няма я. Загубих я. О, не, загубих я!“
Много скоро загуби и всичко останало.
Коураб провлече изпадналия в безсъзнание Стрингс по последната отсечка на тунела. Стигнаха до въжето, увиснало на три кръстосани над шахтата ножници. Далече отдолу смътно се чуваха гласове. Зноят се вихреше на змии.
Коураб започна да вади въжето.
Последната третина бяха навързани ремъци и колани — той провери всеки възел, дръпна всеки ремък, за да се увери, че няма опасност да се скъса. След това върза ръцете на малазанеца здраво за китките, после глезените му — единият беше плувнал в кръв, а като опипа за превръзките, разбра, че не е останала нито една, само раздраните рани, останали от копието — а от въжето при глезените направи централен възел между ходилата на сержанта. С края на въжето, стегнат на клуп около едната му ръка, Коураб прехвърли ръцете на сержанта над главата си, после надолу така, че вързаните китки да се опрат на гърдите му. После напъха краката си така, че вързаните ходила на малазанеца да се опрат в пищялите му. Повдигна централния клуп и го прехвърли през главата си и под едната си мишница, след което го стегна на здрав възел.
Спусна се в шахтата, като се опря здраво за миг на ножниците, после успя да постави едното си стъпало на отсрещната стена. Ширината беше доста голяма — можеше да достигне стените само с пръстите на краката си, а щом тежестта на Стрингс на гърба му се отпусна, усети, че сухожилията на глезените му са готови да се скъсат.