Изпъшка и бавно започна да се спуска. Два човешки боя височина, взети с нарастваща бързина, контролът му се изплъзваше с всяко смъкване, след това напипа с крак здрава издатина, на която можеше да подпре цялото си дясно стъпало и да си поеме дъх.
Отпусна се за миг.
Болката от дълбоките изгаряния се събуди, сърцето му заби по-силно. След малко продължи спускането. Вече ставаше по-лесно, шахтата се стесняваше, стесняваше…
Най-сетне се озова на дъното и чу нещо като смях вляво, тих смях, който скоро заглъхна.
Опипа с ръка натам, намери дупката и хвърли въжето през нея. Чу го как тупна в нечие тяло малко по-надолу.
„Всички са заспали. Нищо чудно. И аз не бих отказал малко сън.“
Отвърза Стрингс, след това се прехвърли, усети, че краката му се мъчат да се задържат върху някакви плътно подредени дрънчащи делви, чу хъркане и дишане отвсякъде и усети сладникавата, тежка миризма на мед. Издърпа Стрингс и го спусна долу.
Мед. Безброй делви мед. „Добър е за изгарянията, мисля. Добър е за раните.“ Намери една отворена делва, гребна с шепа, изпълзя до сержанта и натика меда в прободните рани. Намаза като с балсам изгарянията — по Стрингс и по себе си. После се отпусна. По тялото му запълзя омайващо блаженство…
„О, този мед… това е Кейрлбара. Носачът на богове. О…“
Юмрук Кенеб примига и огледа хаотичните редици шатри, повечето опърлени, и войниците наоколо — замаяни, объркани, застанали неподвижно и зяпнали над изпепелената околност към града. Ю’Гатан, замъглен от вълните надигащ се зной, бе жалка стопена грамада, разлята от билото на скалистия хълм, пламъците проблясваха все още тук-там като бледооранжеви езици, а под тях — ярката пурпурна пелена.
Пепел изпълваше въздуха и се сипеше като сняг.
Болеше го да диша. Едва чуваше — ревът на огнения щорм сякаш още бушуваше в главата му, по-ненаситен от всякога. Колко време беше изтекло? Ден? Два? Бяха дошли лечители. Вещици с балсами, знахари на Денъл. Мешавица от гласове, песнопения, шепоти — някои истински, други — въображаеми.
Помисли за жена си. Селв беше далече от този прокълнат континент, в безопасност, във фамилното си имение на Кюон Тали. И Кесен и Ванеб, децата му. Оцелели бяха, нали? Сигурен беше, че са живи и здрави. Спомен имаше за това, достатъчно силен, за да го убеди, че е истина. Онзи убиец, Калам, той беше имал нещо общо с това.
Селв. Разделили се бяха още в двете години преди въстанието, двете години… две ли бяха?… Откакто стъпиха на Седемте града, в гарнизонното селище. Бунтът ги беше принудил да зарежат всичко, заради децата, заради самото оцеляване. Подозираше, че не й липсва; може би липсваше на децата. Подозираше, че вече сигурно си е намерила някой друг, любовник някой, и че последното нещо, което иска, е да го види отново.
Какво пък, и по-лоши неща имаше в този живот. Отново си спомни войниците, които бе видял с най-жестоките изгаряния — богове, как крещяха от непоносима болка.
Кенеб се взираше в града. И го мразеше с цялата си душа.
Кучето Бент се доближи и легна в краката му. Миг след това се появи и Гръб.
— Татко. Знаеш ли какво ще излезе от това? Знаеш ли?
— От кое, Гръб?
Момчето посочи Ю’Гатан с голата си, покрита със сажди ръка.
— Тя иска да се махнем. Колкото може по-скоро. — После посочи към изгряващото слънце. — Чумата, на изток. Затова. Тръгваме на запад. Да намерим корабите. Но аз вече знам отговора. За да намерим онова, което е в нас, трябва да махнем всичко друго, разбираш ли?
— Не, Гръб. Не разбирам.
Хенджийското пале, Роуч, се дотътри до тях, задуши по земята. След това започна да рови трескаво. Вдигна прах.
— Нещо заровено — каза Гръб, гледаше Роуч.
— Ясно де.
— Но тя няма да го види. — Момчето вдигна очи към Кенеб. — Нито ти.
Гръб се обърна и затича, Бент затича по петите му. Палето продължи да рови, душеше и ръмжеше.
Кенеб се намръщи, мъчеше се да си спомни какво беше казал Гръб по-рано… в нощта на пробива ли беше? Предупреждение някакво ли имаше скрито в думите на момчето? Не можеше да си спомни… светът преди пожара сякаш се беше изпепелил в ума му. Едва успяваше да върне в паметта си имената на жена си, на децата си. Лицата им. „Не разбирам. Какво е станало с мен?“
В командната шатра адюнктата стоеше срещу Нил и Недер. Юмрук Блистиг наблюдаваше откъм задната стена: беше толкова изтощен, че едва стоеше на крака. Тавори го бе назначила да ръководи лечението — уреждането на лазаретите, организирането на лечителите на Денъл, вещиците и маговете. Два дни и една нощ, или може би нощ и половина — колебаеше се в броенето на хаотичното и късо време преди изгрева на слънцето в нощта на пробива. Без офицерите си в онази първа нощ щеше да бъде освободен от командването още преди зазоряване. Душата му сякаш бе потънала в дълбините на Бездната.