— Да.
— Трябва да вляза в този град за продоволствие. Не искам неприятности.
— Мога да ти помогна.
— Искам да остана незабелязан.
— Не съм сигурна дали точно това е възможно.
— Направи го възможно и ще те взема с мен.
— Е, не е честно. Ти си с половин ръст по-висок от нормален мъж. Татуиран си. Имаш кон, който яде хора — стига да е кон, а не енкар’ал. И май носиш кожа от бяла мечка.
Той й обърна гръб.
— Добре! — рече тя припряно. — Ще измисля нещо.
Гигантът се обърна, взе меха, метна го на рамо, а после я сграбчи за колана и я вдигна, с една ръка. Болка прониза десния й крак и счупеното й стъпало увисна.
— Седем хрътки! — изсъска Сеймар. — По-гадно не можа ли да го направиш?
Без да й отвръща, воинът я понесе към чакащия кон. Не беше енкар’ал, увери се тя, но не беше и съвсем кон. Висок, дългокрак и светъл, със сребриста грива и опашка, с очи, червени като кръв. Само юзда, без седло и стремена.
— Стъпи на здравия си крак — рече той и я пусна на земята. После се метна на коня.
Сеймар изохка, пое си дъх, облегната на коня, и проследи с очи двата края на въжето, което държеше мъжът. И видя, че е влачил нещо. Две грамадни изгнили глави. Кучета или мечки, великански като самия него.
Воинът се пресегна и безцеремонно я надигна и я намести зад себе си. Нова вълна на болка насмалко да я докара до несвяст.
— Незабелязан — повтори той.
Сеймар хвърли поглед през рамо към отсечените глави и каза:
— То се подразбира.
Мирис на плесен и мрак в малката стая, въздухът — душен и потен. Двете правоъгълни дупки малко под ниския таван пропускаха хладния нощен въздух да нахлува вътре на пресекулки, като въздишки на чакащ свят. За жената, свита на пода до тясното легло, светът щеше да почака още малко. Сбрала ръце около свитите си колене, навела глава, загърната с черната си коса, провиснала на мазни кичури, тя плачеше. А да плаче означаваше да е в себе си, изцяло, в онова вътрешно място, много по-жестоко и неумолимо от всичко, което можеше да се намери отвън.
Плачеше за мъжа, когото бе изоставила, за да избяга от болката, която виждаше в очите му, колчем любовта му към нея го караше да залита, щом я види, стъпка по стъпка, ала без да може да се доближи. Защото това тя не можеше да позволи. Шарките на качулатата змия имат омайващ чар, но от това ухапването й не е по-малко смъртоносно. Тя беше същата. Нищо нямаше у нея, нищо, доколкото можеше да разбере, достойно за смазващия дар на любовта. Нищо нямаше у нея, достойно за него.
Беше сляп за тази истина и това бе неговата слабост, слабост, която винаги бе притежавал. Воля, потребност може би, да вярва в доброто — там, където никакво добро не можеше да се намери. Е, такава любов тя не можеше да понесе и нямаше да го поведе по своя път.
Котильон беше разбрал. Богът бе провидял ясно в дълбините на тленния мрак, толкова ясно, колкото и самата Апсалар. Ето защо не бе имало нищо забулено в думите и мълчанията, разменени между нея и нейния покровител, бога на убийците. Взаимно признание. Задачите, които й бе възложил, бяха от естество, присъщо за неговия аспект и за нейните особени дарби. След като присъдата вече бе произнесена, човек не можеше да негодува. Ала тя не беше чак толкова отчуждена от човечността, че да може да намери в аморалността утеха, убежище от собствените си деяния. Всичко ставаше… все по-трудно. Все по-трудно й беше да се справи.
Нямаше да му липсва дълго. Очите му бавно се отваряха. За други възможности. Сега той пътуваше с други две жени, в края на краищата. Котильон й го беше казал. Така. Щеше да се изцери и нямаше да остане сам задълго, сигурна беше в това.
Повече от достатъчно гориво, за да подхрани собственото й самосъжаление.
Ала все пак имаше задачи и нямаше да е добре да се отдава дълго на тези свои капризи. Апсалар бавно вдигна глава и огледа жалките груби стени на стаята. Помъчи се да си спомни как се е озовала тук. Главата я болеше, гърлото й беше надрано. Изтри сълзите от страните си, бавно се надигна. Зад очите й пулсираше болката.
Някъде отдолу ехтеше кръчмарски шум, десетки груби гласове, пиянски смях. Апсалар намери обшитото си с коприна наметало и го наметна на раменете си, после пристъпи до вратата, отключи я и излезе в коридора. Потръпващи пламъци на два светилника, поставени в ниши в стената, перило и стълби в другия край. От стаята отсреща се чуваше приглушеният шум от правене на любов и женските пъшкания — твърде възторжени, за да са искрени. Апсалар се вслуша в тях още за миг, зачудена дали точно тези звуци не я бяха разстроили толкова, после тръгна между трепкащите сенки и заслиза надолу.
Беше късно, може би много след дванадесетата камбана. В кръчмата имаше двадесетина посетители, половината — в ливреи на керванска охрана. Не бяха редовни войници, ако се съдеше по неспокойните погледи, които им хвърляха останалите гости, и тя забеляза, докато се приближаваше към тезгяха, че трима от тях са грали, докато друга двойка, жени, бяха парду. И двете — доста неприятни племена, или така поне й говореха спомените от Котильон с тихия си тревожен шепот. Очите им следяха стъпките й през гостилницата. Реши да прояви предпазливост и избягна погледите им.